След като и последното бронирано тяло се строполи с метално дрънчене на пода, в стаята се възцари тишина. Джони се огледа, готов за нова атака.
— Илона! — повика я шепнешком той. — Ела!
Тя надникна иззад вратата, огледа ситуацията и предпазливо пристъпи напред.
— Божичко мили! — бяха първите й думи. — Ти сам ли го направи?
— Нямаше кой да помогне. Тази ли е вратата?
— Да. Помня, че зад нея имаше стълба.
— Ясно.
За негово облекчение на стълбището не ги чакаха никакви изненади. И да имаше сензори, бяха пасивни, настроени да регистрират евентуални странични лъчения от оръжията му след употреба — сигурно с цел да бъдат изчислени теоретичните им граници и спектъра, в който излъчваха. Той задейства отново звуковото оръдие, разруши датчиците и пренесе Илона над двете фотоклетки, които бяха поставени в началото и в края на стълбите.
За първия си опит врагът беше избрал открита атака. Този път изглежда ги чакаше нещо малко по-изтънчено. Стаята, която трябваше да пресекат, беше покрита с широка три метра черна лента. Джони подуши въздуха и мириса, който долови, му напомни за мрежата, с която го уловиха в старата фабрика.
— Залепващо покритие — предупреди той Илона, докато оглеждаше стените. От двете им страни имаше по една вертикална редица от фотоклетки, стигащи до тавана, а по стената зад тях бяха монтирани шест съвършено еднакви метални кутии.
Илона вече се беше досетила какво ги чака.
— Ако скочим, ще ни уловят във въздуха, нали?
— Така изглежда. — Джони доближи внимателно една от стените и протегна дясната си ръка.
— Ще опитам да им объркам плановете. За всеки случай изчакай на стълбите.
Илона побърза да изпълни съвета му. В мига, в който възпламени мълниехвъргачката, Джони си даде сметка, че този път сериозно беше подценил противника.
Най-близката метална кутия внезапно изригна и някакъв тъмен предмет полетя към него. Някъде по средата на пътя се разтвори, превръщайки се в огромна черна мрежа.
Нямаше време за каквито и да било експерименти. Дори не успя да реагира. Вместо него това свършиха програмираните рефлекси. Тялото му полетя към пода, краката му рязко се изпънаха и го хвърлиха в стремителен плонж встрани от падащата върху него мрежа. Но стаята беше твърде тясна, мрежата — прекалено голяма и в мига, когато се преобръщаше във въздуха, за да отскочи от стената, той почувства, че рамото му докосна за миг мрежата и тя го прикова към пода.
Илона вече го очакваше при вратата.
— Добре ли си? — извика тя и направи крачка към него.
Той й махна с ръка да не се приближава. Най-лесно щеше да е, ако прережеше крайчеца на мрежата с лазерите. Опасяваше се, обаче, че лепилото може да е примесено с упойващо вещество и затова предпочете да се отскубне, оставяйки част от ръкава.
— Сега какво? — попита Илона, докато се изправяше.
— Отказваме се от всякакви хитрини. Приготви се за действие. — Последователно взе на прицел останалите пет кутии, вдигна ръце и ги разруши.
Опасяваше се, че и може да предизвика изстрелването на мрежите в тях, но този път попаденията му бяха безпогрешни. Или противникът не бе предвидил подобна възможност… така поне смяташе, докато не забеляза белезникавия пушек, който се вдигаше от изгорялата мрежа…
— Не дишай! — извика той на Илона. После я сграбчи, метна я на рамо и скочи напред.
Двамата прелетяха над лепкавия под и миг преди да се блъснат в насрещната врата, Джони нанесе удар с крак, включвайки сервомоторите на максимално усилване. Вратата изскочи с трясък от пантите и двамата влетяха в следващото помещение.
Тази стая беше по-малка от предишната и също така лишена от мебелировка. Най-правилната тактика би била да спрат на прага и да се огледат за евентуална засада, но с разширяващия се зад тях облак от газ с неясен произход нямаха време за подобен лукс. Не оставаше друго, освен да я пресекат с главоломна скорост, при което Джони се осланяше единствено на програмираните си бойни рефлекси.
Изглежда този път бяха заварили трофтите неподготвени. Двамата стигнаха необезпокоявани до отсрещната врата, Джони я отвори, остави Илона на пода и я затвори зад тях. Намираха се в началото на следващия коридор. Вдигнал ръце в позиция за стрелба, Джони огледа помещението.
— Добре ли си? — попита той Илона.
— Поне нещичко ще ми остане от теб за спомен — отвърна тя като разтъркваше охлузванията на местата, където я бе сграбчил. — Нищо ми няма. На идване май минахме оттук. Втората врата отляво.
— Дано да не грешиш. — Нищо чудно неизползваните стаи с прозорци, гледащи навън, да бяха заключени, в такъв случай само една погрешна стъпка и двамата щяха да се озоват в задънена улица. Поне в коридора не се виждаха никакви потенциални клопки. Ще имат време да си поемат дъх. — Добре, да вървим.