Джони тръгна пръв, като внимателно оглеждаше стените.
Първото, което почувства, беше вече познатото неприятно усещане в червата, същото, каквото предизвикваше неговото звуково оръдие. Имаха късмет, че се намираха в периферията на излъчването, иначе едва ли щяха да се измъкнат невредими. Джони рязко спря и Илона се блъсна в него.
— Какво има? — попита тя.
— Инфразвукова атака — прошепна той. Слабото бучене вече предизвикваше неясно усещане за гадене и главата започваше да го боли. — Коридорът е като резонатор. Намираме се в една от фокусните точки.
— Не можем да останем тук — тя се подпря на него и притисна болезнено с ръце корема си.
— Зная. Потрай още малко.
Разполагаха с не повече от десетина секунди, преди и двамата да бъдат парализирани напълно. Имаше една-единствена възможност да отвърне на тази атака, колкото и да не му се искаше да го прави. Беше се надявал да скрие поне това последно оръжие, но в момента лазерите бяха безполезни срещу невидимия инфразвуков генератор. Той притисна олюляващата се Илона към себе си, задейства звуковия разрушител и бавно се завъртя, насочвайки го към различните краища на коридора.
Или имаше късмет или и този път задачата, която му бяха поставили, се оказа твърде лесна, но само след четири секунди звуковият лъч удари в генератора. Джони стисна болезнено зъби — оръжието не беше предназначено за толкова голямо помещение — и задържа лъча в същата посока, докато нанокомпютърът постепенно увеличаваше амплитудата на звуковата вълна… а после изведнъж гаденето изчезна. След още няколко удара на сърцето всичко, което му остана от неприятното преживяване, беше слабост в коленете и болки по цялото тяло.
— Хайде, можем да продължим — подкани той с пресипнал глас Илона.
— Уф — въздъхна изтощено тя и го последва. Наложи се на няколко пъти да я прихваща през раменете, за щастие сервомоторите поеха тежестта й. Стигнаха вратата и Джони я отвори.
Трофтите отново бяха подхванали грубата игра. Стаята отпред беше задръстена от мебели… и зад всеки се криеше по един вражески войник.
В първия миг Джони си помисли, че в никакъв случай не бива да се отклоняват от пътя, по който беше преминала Илона. Но точно от тази стая нямаха никакъв шанс да се измъкнат живи, така че ако имаше някаква друга, макар и минимална възможност, длъжни бяха да се възползват от нея.
Единственото, за което имаше време, бе кратък, нефокусиран откос със звуковото оръдие, след което трясна вратата с надеждата, че е забавил поне с няколко секунди противника. Сграбчи Илона за ръката, дръпна я след себе си и изтича при последната врата в коридора.
— Това не е пътя, по който дойдох! — извика тя, докато Джони натискаше дръжката. Вратата, естествено, беше заключена.
— Нямаме друг избор. Викай колкото ти глас държи, ако видиш някой да идва. — Пръстите му вече се плъзгаха по краищата на вратата, прогаряйки едва забележима линия. Още преди да стигне до средата, Джони я ритна с крак, после още веднъж. Едва на четвъртия ритник вратата отлетя навътре. Той я последва, Илона вече беше зад него.
Още щом влязоха стана ясно, че са встрани от специално приготвения в тяхна чест маршрут. Тук нямаше набързо разместени мебели — по-точно, ако имаше някаква мебелировка, тя беше извънземна — до последното ъгълче на стаята. Издължени легла със странна форма, някакви полукръгли платформи с прозрачни куполи, увиснали над тях. По стената блещукаха в разноцветни светлинки прибори с неясно предназначение. Нещо претича в другия край… Джони мярна за миг едно гротескно разкривено тяло, а до ушите му достигна тревожното пищене на вражеската сигнална инсталация.
— Тука ли се хранят? — попита Илона, докато се оглеждаше.
— Или спят. — Беше разочарован, надяваше се да попаднат някъде, където мълниехвъргачката ще причини достатъчно сериозни неприятности. Командната зала, например.
Но пък от друга страна…
— Хайде, да вървим — подкани го Илона, като хвърляше обезпокоени погледи назад. — Ония скоро ще са по петите ни.
— Само секунда — спря я Джони и се зае да сондира стените. Трофтите винаги оборудваха работните си помещения по външния периметър на базата си… и наистина, зад едно от трепкащите електронни табла Джони доста бързо откри очертанията на прозорец.
Прозорецът, естествено, беше брониран. Вместо стъкло, в отвора му беше поставен широк три метра тънък лист от кирелиумна стомана, като между краищата му и рамката имаше процеп не по-широк от човешки косъм. Нито едно от оръжията в арсенала, с който разполагаше, не би могло да пробие тази преграда. И все пак имаше мъничка надежда — стига конструкторите да се бяха придържали към стандартната техника за подсилване на сградата.