— Приготви се да ме последваш — подхвърли той през рамо. После отстъпи няколко крачки назад, засили се и се хвърли към прозореца, като се завъртя така, че да го удари с подметки право в центъра.
Стоманеният лист изскочи от рамката и с трясък се стовари на земята под прозореца. Съвсем близо до него се приземи и Джони, но веднага скочи и се огледа, готов да открие огън с лазерите.
Беше се озовал в занемарена градина, в която вероятно някога са отглеждали екзотични цветя, но сега растяха само буренаци, които покриваха цялото пространство, чак до стената. На друго прикритие, освен на горичката от невисоки дървета някъде по средата на пътя, не можеше да разчита. Вграденият радар вече беше измерил разстоянията — петдесет метра до дърветата и още тридесет до стената.
В този момент и Илона се озова до него, почти без да вдига шум.
— Страхотен ритник — прошепна тя и приклекна в храсталака.
— Нищо особено. Просто бронираният лист е бил монтиран така, че да издържа на удари отвън. Имаш ли представа къде сме?
— Западната страна на къщата. Вратата е зад онзи ъгъл — гледа на север.
— Остави вратата. Ще прескочим стената — ей там. — За миг си помисли, че трофтите може да са разположили микрофони наоколо. — Но първо — добави той, — искам да проверя дали защитните лазери на къщата са настроени за стрелба по отдалечаващи се цели.
Все още нито следа от преследващия ги противник. Джони се върна при стоманения лист и внимателно го огледа. Масивна, дебела поне пет сантиметра кирелиумна стомана. Той го сграбчи, вдигна го, усещайки почти пределното натоварване на сервомоторите и го запрати към далечната стена.
В първия миг се уплаши, че не е преценил добре силата си и листът ще мине над стената. За щастие, оказа се, че е сгрешил — стоманеният лист прелетя над дърветата и падна поне на двайсет метра от тази страна на стената.
Нито един изстрел по него…
Джони напрегнато облиза устни. Значи автоматизираните оръжия бяха изключени. Но дали вместо тях не бяха разположени постове? Единственият начин да го установят беше, като доближат сами стената. А след това им оставаше да проверят на практика дали планът, който беше измислил, ще може да бъде осъществен…
— Пое ли си дъх? — попита той Илона.
Едва сега младата жена се опомни от смайването си.
— Ама и теб си те бива — рече тя, като кимна към стърчащия от калта стоманен лист. — Към стената ли?
— Да. Колкото можеш по-бързо. Аз ще съм зад теб — остави на мен да се справя с евентуални пречки. — Той се огледа за последен път. — Хайде — тръгвай!
Тя се понесе, сякаш по петите я следваха поне дузина обезумели трофти, но не забравяше да се прикрива зад храстите. Джони й остави пет метра преднина, докато се озърташе, включил на максимално слуховите и зрителни усилватели. Но в имението цареше такава мъртвешка тишина, сякаш вътре нямаше жива душа. Сигурно всички са се подредили на терасата и чакат последното действие от представлението, в което ни е отредено най-интересното — да се изпечем живи, помисли си той. Само още няколко секунди и ще зная, дали съм бил прав.
Той се втурна през шубрака и застигна Илона при дърветата.
— Почакай малко — трябва да взема стоманения лист.
— Какво? — стресна се тя. — Защо ти е?
— Не задавай въпроси. Ето го.
По листа нямаше и следа от удара. Джони го вдигна и го понесе пред себе си като откъсната от пантите врата.
— Но какво правиш?
— Взимам мерки да се измъкнем невредими. Ела, застани пред мен. Тук, тук ела.
Тя се подчини и се пъхна между него и листа.
— Прегърни ме сега, през врата… обгърни ме през кръста с крака, дръж се здраво… Готови! Каквото и да стане, не ме пускай. Разбра ли?
— Аха. — Гласът й прозвуча уплашено. Може би вече се досещаше за намерението му.
Двайсет метра до стената. Джони отстъпи още няколко метра назад, докато тялото му привикваше с почти двойната тежест.
— Тръгваме — прошепна той. — Дръж се…
Пет крачки, шест, седем — вече чуваше тревожния писък на претоварените сервомотори. Десет, дванадесет крачки…
Още миг, той присви крака и рязко скочи нагоре.
Това беше скокът, който най-упорито бяха тренирали на Асгард — тялото полита право нагоре, извива се във въздуха над преградата и пада от другата страна. Но този път се постара да е обърнат с лице надолу, така че стоманеният лист да го прикрива от смъртоносните лъчи, бликащи от горния край на стената.