Изведнъж всичко наоколо се озари от ярко сияние. Разнесе се пукот от бързо нагряващия се метален лист, който заплашваше всеки миг да се разцепи, още съвсем малко и… вече падаха право надолу от другата страна на стената.
Този път Джони не можа да заеме позиция за приземяване и двамата се стовариха малко накриво. Тежестта от удара попадна върху глезена му и ако не бяха подсилените кости, вероятно всичко щеше да завърши с някое доста сериозно счупване. Без да изпуска от прегръдките си Илона, Джони се изправи и побягна с всичка сила.
Беше преполовил разстоянието до най-близката сграда, когато трофтите се съвзеха от вцепенението си и откриха огън. Отблясъците от лазерните изстрели ставаха все по-силни и той промени на няколко пъти посоката. Дано това да е последното, което ще научите от мен, помисли си Джони, напрегна сили и с два скока пресече последните двадесет метра. След броени секунди двамата се скриха зад ъгъла на сградата — извън обсега на противниковите лазери.
Джони се огледа, без да спира и се насочи към полуразрушената и изоставена фабрика, която беше през няколко улици по-нататък.
— Да знаеш някое подходящо скривалище наблизо? — попита той Илона.
— Не спирай. — Тя дори не вдигна глава от рамото му.
Пресякоха още две улици преди Джони да се ориентира в коя част на града се намират. На километър пред тях забеляза познато кръстовище и веднага свърна на север, към най-близкия пункт, където имаше таен телефон за връзка със съпротивата. Не изминаха и стотина метра, когато зад тях долетя грохотът от ниско летящ глайдер. Джони се огледа, прецени, че шансовете им да се измъкнат незабелязани са минимални и побърза да се скрие в най-близкия вход. Вратата, разбира се, беше заключена, но това не бе кой знае каква пречка. След секунда бяха вътре.
— Мислиш ли, че тук сме в безопасност? — попита Илона, докато я поставяше на пода. Тя разтърка натъртените си ребра и надникна през замрежения прозорец.
— Не напълно, но докато открием нещо по-подходящо — отвърна Джони и се подпря на стената, като се намръщи от болка. Едва сега почувства схванатите си мускули. Поне на пет места по ръцете и тялото си беше получил не особено сериозни изгаряния — от безпорядъчната стрелба на противника. Най-тежко бе пострадал левият му глезен, който пламтеше от нетърпима топлина — изглежда го беше изгорил при някой от изстрелите с бронебойния лазер. Конструкционна слабост — Бей ги бе предупредил да следят за подобни неща. Ръцете му бяха охлузени, тялото му буквално плуваше в пот, по челото му се стичаше тъничка струйка кръв.
— Ще изчакаме да се махне глайдера, а после ще позвъним на моите хора от най-близкия скрит телефон. Те ще се погрижат за теб, докато навестя обратно онези в имението.
— Докато какво? — Тя го погледна стреснато, без да вярва на ушите си.
— Докато се върна от имението — повтори той. — Ти сигурно не знаеш, но единствената причина, поради която ни позволиха да се измъкнем, бе да съберат колкото се може повече информация за оръжията и екипировката, с които разполагам. Трябва да се добера до записите и да ги унищожа.
— Но това е самоубийство! — извика тя. — Представяш ли си какво цари сега в онова змийско гнездо?
— Нищо, всички са навън и ни търсят. Това е най-удобният миг да се проникне в имението — вътре сигурно ще е останала само охраната. Ако не друго, поне си заслужава да опитам.
Тя понечи да отвърне нещо, после прехапа устни.
— В такъв случай… по-добре да не губиш време. Не е необходимо да ми осигуряваш почетен ескорт. Тръгвай веднага.
Джони я погледна изненадано. Помисли си, че всъщност я е познавал твърде малко.
— Къде каза, че живееш? — попита той.
— Не съм ти казвала. Какво общо има това с всичко останало?
— Нищо, права си… само дето току-що установих, че съм в неизгодно положение пред теб. Ти знаеш, че съм кобра, знаеш и на коя страна съм. Докато аз не зная нищо за теб.
Тя вдигна глава и го погледна право в очите.
— Да не би да намекваш, че работя за трофтите?
— Ти ще трябва да отговориш на този въпрос. Не зная много за теб — освен, че те хвърлиха в моята килия. Не изключвам възможността наистина да са те прибрали от улицата, но другата възможност — да си техен провокатор — ми се струва по-логична.
— И с какво те провокирах?
— С нищо, но не се наложи да го правиш. Освен, дето сега ме окуражаваш да се върна в имението сам, без да повикам подкрепление.
— Ако наистина бях шпионин, нямаше ли да настоявам да ме отведеш при твоите хора? Сигурна съм, че трофтите имат огромно желание да прокарат свой човек в съпротивата. Що се отнася до това, че съм те окуражавала да се върнеш обратно — та нали ти самият ме убеди, че сега там никой не те очаква?