— Имаш готов отговор за всичко, нали? — изсумтя той. — Добре. Да чуем сега как предлагаш да постъпя с теб.
Тя присви очи.
— Тоест…?
— Ако си шпионин, нямам никакво намерение да те водя при моите хора. Нито пък ще е редно да те пускам, за да предупредиш трофтите.
— Като стана дума за това, нямам никакво намерение да се връщам с теб в имението.
— Че аз не ти и предлагам. Хрумна ми нещо друго — ще те вържа и ще те оставя тук, — докато се върна.
— Ами ако не се върнеш? — попита разтревожено тя.
— Утре сутринта ще те освободят продавачите в магазина.
— Стига дотогава да не ме открият трофтите — произнесе тихо тя. — Забрави ли, че всички патрули ни търсят?
Хрумна му още нещо — ако не беше шпионин, щяха да я убият на място… или да я подложат на изтезания в щаба.
— Добре, как ще ми докажеш, че не си техен човек? — попита той съзнавайки безсмислието на въпроса си.
— В следващите трийсет секунди? Не ставай глупак. — Тя пое въздух с пълни гърди и въздъхна. — Не, Джони. Ако наистина смяташ да се върнеш още тази вечер в имението, ще трябва или да приемеш думите ми за истина или още сега да ме застреляш. Не виждам какво друго можеш да сториш, щом ме подозираш. Прав си, сигурно не си заслужава да рискуваш живота си заради мен.
Като че ли тъкмо тези думи му помогнаха да вземе решение. Веднъж вече бе рискувал живота си заради нея… и независимо дали беше техен шпионин, трофтите не направиха никакъв опит да я спасят.
— Най-добре си намери някое подходящо скривалище преди патрулите да стигнат дотук — посъветва я той и се отправи към вратата. — И внимавай да не те видят от глайдера.
Навън шумът от двигателите вече заглъхваше. Без да се оглежда, той потъна в нощта и се насочи обратно към имението на Тайлър. Питаше се, дали това няма да е последната грешка в живота му.
Този път измина разстоянието значително по-бавно. Никой не го преследваше, а и той взе мерки да не буди излишно подозрение. Едва когато наближи стената, започна да се колебае дали има смисъл да предприема подобно рисковано начинание. Повече от половин час беше изминал откакто двамата напуснаха крепостта, нищо чудно противникът вече да бе получил сигнал за преустановяване на преследването. Слухоусилвателите все по-често долавяха стъпки от кръстосващи наоколо патрули, придружени от характерното потракване на челюсти — един от начините за общуване между трофтите. Вече не се съмняваше, че патрулите са получили заповед да се прибират обратно в базата. Все пак, за да добие по-ясна представа за обстановката, Джони избра една висока сграда, качи се на последния етаж и огледа оттам имението.
Достатъчен беше един поглед върху сцената под него, за да си даде сметка, че всичко е загубено.
Трофтите бяха навсякъде — край уличните бариери, по покривите на по-ниските сгради, от външната и вътрешната страна на стената. Из въздуха трескаво се носеха глайдери, други вече се приземяваха на близката площадка. Плътният кордон, опасъл района, означаваше само едно — противникът се беше отказал от идеята да крие присъствието си в имението и вероятно възнамеряваше да го напусне. След няколко часа — най-много до един ден, щяха да са далеч оттук, заедно със скъпоценните записи. А дотогава…
Дотогава ще трябва периодично да изключват защитните лазери, за да позволят на товарните глайдери да излитат.
А и защо не, след като отвън бяха струпали една малка армия.
Интересна мисъл… въпросът е как да се възползва от нея. Съвсем скоро щеше да е почти невъзможно да наближи дори на стотина метра до стената. Всъщност, не беше изключено дори и сега да е вътре в кордона. Не биваше да се връщам, помисли си отчаяно той. Ето че сега ще трябва да се спотайвам тук, докато всички си тръгнат.
Тъкмо понечи да се спусне долу, когато внезапно близката сграда избухна в пламъци и стените й започнаха да се рушат. Експлозията още не беше отекнала, а улицата се озари от блясъка на стотици лазерни изстрели.
Джони се наведе от прозореца и се постара за един кратък миг да запечата разположението на противниковите сили. Намираше се в твърде неудобна позиция, за да се присъединява към престрелката, но имаше и други начини да помогне на своите — които и да бяха те. Като приключи с наблюдението, той се върна в стаята и събра всички по-едри бетонни късове. Запратени точно и с необходимата сила — нещо, което можеше само една кобра — те бяха не по-малко смъртоносни от обикновените гранати.