— Чудесно — отвърна задъхано тя. — А дотогава ще ме научиш да се бия. Ела да ти покажа моята стая.
— Веднага идвам. Но първо да кажа „здравей“ на мама, нали? В кухнята ли е?
— Да — кимна Пирс. — Ти тръгвай, Гуен. Ние с Джони ще си поприказваме малко.
— Добре — изписука тя. После стисна ръката на Джони и се затича към къщата.
— Стаята й е облепена със снимки и статии от последните три години — обясни Пирс, докато Джони разтоварваше багажа. — Всичко, което успя да намери за кобрите.
— Не ти ли е приятно?
— Кое — че те превръща в идол? Божичко мили, ни най-малко. Защо питаш?
— Изглеждаш ми малко нервен.
— Ще ти кажа защо. Изплаших се, като видях как я подхвърляш във въздуха.
— Имам доста богат опит със сервомоторите — успокои го Джони. — Повярвай ми, зная как да боравя с най-различни тежести, без да ги изпускам.
— Така е, така е. По дяволите, аз също използвах екзоскелет на твоите години — по време на Минтинстинската война. Но онази екипировка беше доста обемиста и човек нито за миг не можеше да забрави, че я носи. В първия миг се уплаших да не я изпуснеш.
Джони завъртя глава.
— Всъщност, никога досега не съм контролирал по-добре тялото си. Сервомоторите и керамичните пластини не могат да бъдат демонтирани, така че ще си ги нося до края — а и доста привикнах с тях.
— Разбрах — махна с ръка Пирс. — Но преди да приключим с темата… знаеш ли, получихме писмо от армията, в което се казваше, че по-голямата част от екипировката ти ще бъде демонтирана преди да се завърнеш у дома. Какво, всъщност… какво ти оставиха?
Джони въздъхна.
— По-добре щеше да е, ако те бяха предупредили направо, вместо да ти пращат разни уклончиви съобщения. Току виж си си помислил, че съм някой ходещ танк. Истината обаче е, че ако изключим сервомоторите и керамичните пластини, разполагам само с нанокомпютъра — който сега няма кой знае каква работа, освен да координира сервото — и два малокалибрени лазера в пръстите на ръцете, които можеха да се свалят само чрез ампутация. И енергийният източник, естествено. Всичко останало — кондензаторът на мълниехвъргачката, бронебойният лазер, звуковите оръжия — вече го няма. — Също и устройството за саморазрушаване, но Джони реши да спести на баща си този факт.
— Стига по темата. Извинявай, че те попитах, но исках да съм наясно. С майка ти бяхме малко обезпокоени.
— Няма нищо.
Междувременно стигнаха къщата. Веднага щом влязоха, Джони надникна в спалнята, която Джейми беше обсебил през изминалите три години.
— Къде е брат ми? — попита той, след като хвърли раницата на старото си легло.
— Отиде до Ню Персей да търси нова лазерна тръба за заваръчния струг в работилницата. В момента работи само един от двата струга и ако и той се развали, доста ще закъсаме. В последно време стана много трудно с резервните части — заради войната. — Той щракна с пръсти. — Слушай, а можеш ли да заваряваш с тези твоите лазери?
— Мога да правя точкови заварки. Всъщност, те са пригодени именно за работа с метали.
— Чудесно. Значи ще ни помогнеш, докато пуснем машината в ход. Какво ще кажеш?
Джони се поколеба.
— Да ти призная честно, тате… не ми се ще. Защото… тези лазери ми напомнят за… други неща.
— Не те разбирам — намръщи се Пирс. — Да не се срамуваш от това, което си правил?
— Не, разбира се, че не. Искам да кажа, че си давах сметка с какво ще се занимавам, когато се записах за кобра. Само че… тази война е малко по-различна от войната, в която ти си участвал. През цялото време, докато бях на Адирондак, аз се намирах в постоянна опасност — и излагах на риск живота на други, непознати хора. Ако ти се е налагало да се сражаваш лице в лице с минтистийци или да погребваш труповете на невинни граждани… — той спря за миг и направи видимо усилие да се овладее — сигурно ще разбереш защо се опитвам да забравя всичко. Поне за известно време.
Пирс помълча няколко секунди. После вдигна ръка и я положи върху рамото на сина си.
— Прав си, Джони, да воюваш от борда на звездолет е съвсем различно. Едва ли ще мога да си представя през какво точно си преминал, но ще се постарая. Съгласен?
— Да, татко. Благодаря ти.
— Няма защо. Хайде да видим какво прави майка ти. А после ще надзърнеш и в стаята на Гуен.
Вечерята беше истински малък празник. Ирена Моро беше сготвила любимото ястие на сина си, а разговорът вървеше леко, често прекъсван от смях. Джони имаше усещането, че стаята е изпълнена с топлина и обич, която ги заобикаляше от всички страни като невидима защитна бариера. За първи път, откакто беше напуснал Асгард, той се чувстваше в пълна безопасност и напрежението, превърнало се в негова втора природа, започна да напуска мускулите му.