Джони едва забележимо присви очи.
— За какво намекваш? Да не живее с някого?
— О, не, чак дотам не се е стигнало. От известно време излиза с Дуан Итъридж. А той пък се хвали, че му била приятелка.
Джони прехапа устни и се загледа през рамото му, към познатите контури на родната къща. Не можеше да вини Алис, че в негово отсъствие си е намерила друг — три години не бяха никак кратък период, дори ако бяха ходили сериозно. Но все пак, заедно със семейството му, тя беше нещо като психологическа котва, като утешителен спомен, до който прибягваше винаги, когато му ставаше тежко. Уверен бе, че с нейна помощ щеше да преодолее далеч по-безболезнено бариерата, която все още го делеше от цивилния живот… а и да я отстъпи така малодушно на някой като Дуан Итъридж беше направо немислимо.
— Ще трябва да се погрижа за това — произнесе замислено той. После забеляза физиономията на Джейми, усмихна се и побърза да го успокои. — Не се безпокой, ще му я отнема по възможно най-цивилизован начин.
— Е, пожелавам ти успех. Но все пак искам да те предупредя — той не е онзи хлапак, който помниш.
— Ще го имам предвид. — Джони плъзна ръка по металния покрив на колата. Всичко наоколо бе толкова познато… и така далечно. Дали пък в него не говореха бойните инстинкти — може би наистина щеше да е по-добре, ако си останеше вкъщи, вместо да се забърква в разни истории. Джейми изглежда долови колебанието му.
— Все още ли смяташ да излезеш?
Джони прехапа устни.
— Ами да, ще взема да се поразтъпча наоколо. — Той отвори вратата, настани се на седалката и включи двигателя. — Не ме чакай — подхвърли през рамо, преди да подкара.
В края на краищата, не беше воювал три години с трофтите само за да се завърне и да си стои вкъщи.
И въпреки това, пътуването до Чедър лейк му се стори по-скоро като разузнавателна акция, отколкото като приятна разходка из мястото, в което беше израсъл. Обиколи почти целия град, но не спря нито веднъж, нито пък помаха на някой от срещнатите познати. Съвсем съзнателно не доближи и апартамента на Алис Керн. След един час се прибра.
От дълги години единствената наземна връзка между Чедър лейк и Бойар, една малка ферма на югозапад, беше напуканият, еднолентов перматорфен път, който се спускаше успоредно на планината Шард. Движението по него беше толкова оскъдно, че никой и не помисляше да го реконструира или разширява. От Бойар готовата реколта се откарваше направо в Ню Персей, по същия път в обратна посока пътуваха доставките.
Но и тук бе настъпила промяна. Причина за това стана цезиевата жила, която беше открита в хълмовете на север от Бойар. Още с пристигането си рудодобивните компании започнаха строежа на нов, широк път. По някакви неясни технически причини повечето преработващи инсталации бяха построени близо до Чедър лейк и от градчето до мините щеше да води скоростна, многолентова магистрала.
Джони откри пътния техник близо до голяма купчина натрошен гранит, който трябваше да бъде разстлан като настилка за новия път.
— Вие ли сте Симпсън Грейндж? — попита той.
— Да. А ти?
— Джони Моро. Господин Оберланд ми каза да проверя при вас за свободно място. Имам опит в работата с лазери, експлозиви и ултразвукови разрушители.
— Ами, всъщност, малкия… я чакай, чакай малко. Джони Моро — кобрата?
— Бившата кобра. Да.
Грейндж го погледна с присвити очи.
— Слушай, май имам нещо за теб. Започваш направо от осми разряд.
Това беше два разряда над минимума.
— Чудесно. Ужасно много благодаря. Това ли ще разчиствам? — Джони посочи купчината гранитни късове.
— Да, но малко по-нататък. Ела за минутка с мен.
Той отведе Джони при група от седем-осем мъже, които разтоварваха масивни рула с плътна, промишлена хартия от каросерията на един тежкотоварен камион. За всяко от рулата бяха нужни поне четирима мъже, които въпреки това пуфтяха от огромната тежест.
— Момчета, това е Джони Моро — обърна се към тях Грейндж. — Джони, налага се да разтоварим камиона колкото се може по-скоро, за да направи още един курс. Ще им помогнеш ли?
Той си тръгна, без да чака отговор.
Джони се покатери с неохота в каросерията. Не това беше работата, на която се надяваше. Останалите го разглеждаха с мрачни лица и на няколко пъти ги чу да си шепнат „кобра“. Все пак, твърдо решен да не се отказва пред първата трудност, той пристъпи към ръба на каросерията и им подвикна:
— Хайде, кой ще ми помогне?
Никой не помръдна.
— Дали пък няма да ти пречим, а? — произнесе дрезгаво един от работниците.
Джони се постара да отвърне колкото се може по-спокойно.