— Вижте, искам само да си свърша моята част от работата.
— Бре, че си се загрижил — подхвърли подигравателно друг. — Направили са те супермен с данъците на такива като нас. А сега Грейндж сигурно ще ти плаща за четирима. Щом е така, ние ще свалим първите осем рула, а ти — останалите пет. Честна подялба — нали?
Останалите закимаха. Джони плъзна поглед по лицата им, търсейки поне малък признак на симпатия или поддръжка. Но виждаше само враждебност и безпокойство.
— Хубаво — рече тихичко той.
Наведе се, вдигна рулото, усещайки безшумното писукане на натоварените до краен предел сервомотори и се приближи предпазливо до края на каросерията. Сетне остави рулото, скочи долу, вдигна го внимателно и го отнесе при останалите край пътя.
Никой от работниците не помръдна, но лицата им се бяха променили до неузнаваемост. Сега вече на всички тях се четеше само страх. Едно е, помисли си Джони, да гледаш филмчета за това как могъщите кобри се справят с трофтите, а съвсем друго, когато някой вдигне пред теб двестакилограмов товар. Той прокле тихичко, отнесе набързо и останалите рула и без да каже нито дума, се върна при Симпсън Грейндж.
Намери го край поредната купчина варели с втвърдител за пътна настилка и веднага получи задача да ги отнесе на ново място. Така се продължи през следващите няколко часа. Джони се опитваше да стои настрана от всякакви разговори, но новината за него доста бързо се разпространи наоколо. Повечето от работниците не бяха така враждебно настроени, както първата група, но въпреки това непрестанно се чувстваше като на сцена и Джони започна да се нервира от любопитните им погледи и подмятанията.
Малко преди обяд реши, че повече не издържа и отново потърси техника.
— Не обичам, когато си играят с мен, господин Грейндж — поде малко ядосано той. — Дойдох тук, за да помагам на сапьорската група, а вместо това ме карате да мъкна разни обемисти товари, сякаш съм магаре.
Грейндж го огледа с хладен поглед.
— Предложих ти договор за работа осми разряд — рече той. — Но не сме се уговаряли каква точно ще е тази работа.
— Не е честно. Нали ви казах какво искам.
— И какво, като си ми казал? Да не си с някакви специални привилегии, а? В сапьорската бригада работят само момчета с дипломи, разбра ли? Да не искаш да изгоня някой от тях, за да настаня теб?
Джони отвори уста, но така и не му дойде наум подходящ отговор. Грейндж сви рамене.
— Виж какво, хлапе — произнесе троснато той. — Нямам нищо против теб. Дявол да го вземе, аз също съм ветеран. Но ти нямаш нито опит, нито подготовка, за да работиш в пътното строителство. Вярно, никога не ни е излишна някоя допълнителна ръка, а и тялото ти си го бива в тежката работа. Но за друго, честно ти казвам, не виждам да си ни нужен. Или приеми или се откажи — както решиш.
— Благодаря, но не съм съгласен.
— Твоя воля. — Грейндж извади едно картонче и написа нещо на него. — Срещу това в службата в Чедър лейк ще ти платят за днес. Промениш ли си решението, можеш да дойдеш пак.
Джони взе картата и си тръгна, опитвайки се да не обръща внимание на стотиците погледи, вперени в гърба му.
Когато се върна, къщата беше съвсем празна. Толкова по-добре. Тъкмо ще има време да се успокои, докато се върнат другите. Като кобра не беше привикнал да се примирява с неуспеха, провалът на една акция беше само стимул, за да подготвят по-грижливо следващата. Но тук правилата бяха съвсем различни и той не бе успял да се адаптира толкова бързо към тях, колкото предполагаше.
Което не означаваше, че се е предал. Отново разтвори вестника на обявите за търсене на работници. Повечето от местата, които предлагаха, бяха със заплащане десети разряд, други пък изискваха прекалено сериозна квалификация. Джони се настани удобно в креслото, извади бележника и започна да преглежда предложенията.
Когато приключи, разполагаше с внушителен списък от две страници, с който прекара целия следобед в телефонни проучвания. Опитът беше както отрезвяващ, така и отчайващ — равносметката беше само две събеседвания, които уговори за следващата сутрин.
Междувременно дойде време за вечеря. Джони пъхна бележките в джоба си и слезе в кухнята, за да помогне с каквото може на Ирена.
— Как е, намери ли нещо подходящо? — посрещна го с усмивка тя.
— Нищо особено — отвърна Джони. — Утре ще имам две събеседвания, едното в „Светланов електроник“, а другото в една миньорска компания. Май трябва да се радвам и на това.
Ирена го потупа по рамото.
— Ще намериш нещо. Не се безпокой. — Тя погледна през прозореца. — Джейми и баща ти се връщат. Май че водят някого с тях.
Джони надникна през рамото й. Зад тяхната кола беше паркирана втора. Отвътре излезе висок мъж и се присъедини към баща му. Джейми вървеше отзад.