— Изглежда ми познат, мамо, но не мога да си спомня кой беше.
— Но това е Тиги Стилман, градският наместник! — възкликна изненадано тя. — Чудя се, какво ли търси тук? — Ирена избърса ръцете си и излезе да го посрещне. Джони я последва, но спря в гостната.
Вратата се отвори, още преди Ирена да стигне до нея.
— Здравей, скъпа — поздрави я Пирс и тримата мъже влязоха. — Тиги намина в работилницата малко преди да приключим с работата и аз го поканих да дойде с нас.
— Колко мило — произнесе Ирена с най-любезния си глас. — Отдавна не сме се виждали, Тиги. Как е Шарейн?
— Чудесно, Ирена — отвърна Стилман. — Само дето и тя не ме вижда много често напоследък. Всъщност, минах да проверя дали Джони се е прибрал от работа.
— Тук съм — каза Джони. — Поздравления за победата на миналогодишните избори. Жалко, че не можах и аз да гласувам.
Стилман се засмя, после подаде ръка на Джони. Държеше се уверено, дори приятелски, но в очите му се четеше известна предпазливост.
— Ако знаех, че ще гласуваш за мен, щях да ти изпратя анкета. Добре дошъл у дома, Джони.
— Благодаря ви, сър.
— Защо не седнем? — попита Ирена.
Преместиха се в гостната и известно време приказваха за дребни неща. Джони само кимаше и очакваше главното.
— Причината, която ме накара да дойда тук, Джони — поде накрая Стилман, — е, че градският съвет реши да ти организира нещо като тържествено посрещане през идущата седмица. Нищо особено, просто малък парад през града, последван от няколко кратки речи — не е необходимо да участваш в речите, ако не желаеш, — а после ще организираме фойерверки или нещо такова. Какво мислиш?
Джони се колебаеше, но така и не откри как да изрази становището си по-дипломатично.
— Благодаря, но не желая да го правите.
Гордата усмивка на Пирс замръзна.
— Какво искаш да кажеш, Джони? Защо не желаеш?
— Защото не искам да минавам като чучело пред всичките тези хора, а те да ми ръкопляскат. Това е глупаво — да, глупаво е. Не искам да се вдига шум около мен.
— Джони, градът трябва да ти окаже почести за всичко, което си направил — опита се да го убеди Стилман.
— Най-голямата чест ще е да престанете да ме смятате за някакъв урод — отвърна раздразнено Джони.
— Сине… — намеси се Пирс.
— Татко, щом Джони не желае никакви тържествени крясъци, значи така ще бъде — обади се Джейми от ъгъла. — Освен, ако не го приковете с вериги за микрофоните на трибуната.
За минутка настъпи сконфузена тишина. Накрая Стилман се надигна от мястото си.
— Добре, Джони, щом смяташ така, няма какво повече да обсъждаме. Май е време да си вървя.
— Поздрави на Шарейн — сети се Ирена.
— Ще те изпратя до колата — добави Пирс, а после двамата излязоха.
Ирена хвърли питащ поглед на Джони, но всичко, което каза, беше:
— Момчета, мийте си ръцете, защото скоро ще слагам вечерята.
— Добре ли си? — попита го Джейми, след като майка им излезе.
— Аха. Благодаря за подкрепата. Те не разбират.
— Аз също не съм сигурен, че разбирам. Да не е задето ти казах, че хората се боят от теб?
— Не, това няма нищо общо. На Адирондак хората също се бояха от нас. Но въпреки това… — той въздъхна. — Виж, Хърайзън е чак на другия край на Доминиона и никога не е бил заплашван пряко от нашествието на трофтите. Как да приема овациите на хора, които нямат ни най-малка представа на какво се радват? Не желая да се преструвам. — Той извърна поглед към прозореца. — На Адирондак имаше грандиозно тържество след оттеглянето на трофтите. Не го правеха по задължение, хората бяха щастливи и това си личеше по всичко. Освен това знаеха какво дължат на нас. Не само на тези, които бяхме на трибуната, но и на другите — които вече ги нямаше. И вместо с тържествени химни, накрая завършиха с прощален реквием. — Той отново погледна Джейми. — Как да се радвам след това на фойерверките в Чедър лейк?
Джейми нежно докосна брат си по рамото и кимна.
— Ще ида да повикам Гуен — произнесе след секунда той.
Пирс се прибра. Не каза нищо, само разочаровано погледна Джони, преди да влезе в кухнята. Джони въздъхна и отиде да си мие ръцете.
Вечерята премина в мълчание.
И двете събеседвания на следващия ден не бяха нищо повече от проява на вежливост. След поредния провал, Джони стисна зъби и се прибра вкъщи, за да прегледа отново вестника. Този път реши да снижи още малко летвата и приключи с нов списък, дълъг близо три страници и половина. Отново дойде време за телефонните разговори.
Малко преди вечеря приключи и с последното обаждане.