— Този път дори нямаше покана за събеседване — съобщи равносметката на Джейми. — Изглежда новините се разпространяват доста бързо.
— Стига, Джони, все ще има някой в града, който да не се интересува, че си бивша кобра.
— Дали да не намалиш още малко изискванията си? — предложи Пирс. — Нищо лошо няма в здравата физическа работа.
— Хей, защо не станеш полицай? — подхвърли Гуен. — Страхотно ще бъде.
— Вече опитвах да стана работник, забрави ли? — ядоса се Джони на баща си. — Другите строителни работници ме гледаха така, сякаш се готвя да им изям хляба.
— Сигурно нещата щяха да се променят с времето — успокояваше го Ирена.
— Особено, ако знаеха какво си направил за Доминиона — добави с укор баща му.
— Не, татко. — Джони веднъж вече се бе опитал да им обясни защо не желае тържествено посрещане и старият Моро го бе изслушал внимателно. Изглежда обаче, така и не бе променил становището си. — От мен сигурно ще стане добър полицай, Гуен — продължи Джони, — но ще трябва да върша немалко от нещата, с които се занимавах в армията.
— Върни се тогава в училище — предложи Ирена.
— НЕ! — извика Джони и почти веднага съжали за избухването си.
В стаята се възцари неприятна тишина.
— Вижте, зная, че се опитвате да ми помогнете и съм ви благодарен за това. Но аз съм на двадесет и четири години и мога сам да се справя с проблемите си. — Той остави чашата и се надигна. — Не съм гладен. Ще изляза да се поразходя.
След няколко минути вече се носеше по шосето, питайки се къде да иде, за да се поразсее. Недалеч от центъра имаше нов увеселителен център, но точно сега не му се скиташе из шумни тълпи. Сети се за няколко стари приятели, но нямаше желание да ги потърси. Всъщност, добре знаеше къде иска да иде. Джейми го бе посъветвал да позвъни на Алис, преди да се срещне с нея, но тази вечер го владееше някакво своенравно настроение. Той свърна на следващото кръстовище и пое към улица „Блейкли“.
Гласът на Алис прозвуча доста изненадано, щом й съобщи кой я чака пред вратата. Но когато отвори, на лицето й беше разцъфнала усмивка.
— Джони, радвам се да те видя — рече тя и протегна ръка.
— Здравей, Алис. — Той й се усмихна, стисна ръката й и влезе вътре. — Аз пък си мислех, че си ме забравила.
— Не съвсем — прошепна тя и изведнъж се озова в обятията му. Останаха така близо минута, сетне Алис предложи: — Защо не седнем? Трябва да наваксаме за цели три години.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
— Не. Защо?
— Изглеждаш ми малко притеснена. А аз си помислих, че може да имаш среща.
Тя се изчерви.
— Не и тази вечер. Но сигурно си чул, че излизам с Дуан.
— Да. Сериозно ли е, Алис? Имам право да знам.
— Харесвам го — отвърна тя и го погледна смутено. — Струва ми се, че в началото се съгласих, за да притъпя болката в случай, че ти… не се върнеш.
Джони кимна.
— И аз имах нужда от същото. Добре, че на Адирондак живеех с едно семейство.
— Съжалявам — Алис го погледна с насълзени очи. — Както и да е, нещата сега отидоха много по-далеч, отколкото очаквах, а и с твоето завръщане всичко съвсем се обърка.
— Никой не те кара да вземеш решение още тази вечер — опита се да я успокои Джони. — Освен, дали не желаеш да прекараш вечерта с мен.
— Виж, това ще е лесно — кимна малко облекчено тя. — Ако си вечерял, ще ти направя кахве.
Разговаряха почти до среднощ и към края Джони отново беше завладян от спокойствието, което почувства в първия ден след завръщането си. Дуан Итъридж скоро щеше да потъне там, откъдето се бе появил и всичко щеше да бъде по старому — с Алис, със семейството, с работата. И когато най-сетне се прибра у дома, Джони вече беше готов с цял куп планове за бъдещето.
— Джони? — прошепна някой в стаята. — Как си?
— Добре, Джейми — наистина.
— А Алис как е?
— Хайде, заспивай, Джейми — засмя се той.
— Значи всичко е наред. Лека нощ, Джони.
Въздушните кули рухнаха една по една.
Работодателите продължаваха да отпращат Джони с умопомрачително постоянство, което го принуди да търси свободни места за специалист девети и дори десети разряд. Но и там не можа да се задържи дълго — колегите му го посрещаха със страх и недоверие, което от своя страна създаваше непоносима враждебна атмосфера и след няколко дни Джони си тръгваше.
Връзката му с Алис се разпадаше, също като опитите да си намери постоянна работа. Тя продължаваше да се държи приятелски, дори настояваше да се срещат, но между двамата имаше някаква невидима преграда, която не съществуваше преди войната. И което бе още по-лошо, Дуан категорично отказа да отстъпи заетите позиции и непрестанно съперничеше с Джони за нейното свободно време и вниманието й.