Д’арл сбърчи вежди, но Стилман побърза да се изясни:
— Последните няколко седмици прехвърлих доста материал и както узнах, процесът на колонизация се състои от четири степени: първо, на планетата пристига специална изследователска група, която трябва да установи дали е подходяща за живот. Следва значително по-разширена научна експедиция, подготвена за пълен анализ на почвата и атмосферата. Третата стъпка е стоварването на работна група, която да разчисти терен и да построи селище за бъдещите колонизатори. И едва тогава пристига първата група от заселници. Целият този процес отнема няколко години и поглъща значителни средства, главно защото през цялото време трябва да поддържате малка военна база, която да защитава колонизаторите от всякакви неизвестни опасности. А това значи да се изхранват няколкостотин човека, да се транспортират оръжия и екипировка…
— Зная какво значи — прекъсна го Д’арл. — Говорете по същество.
— Ако вместо редовна военна част изпратим кобри, ще спестим огромни средства — каза Стилман. — Тяхната екипировка не се нуждае от допълнителна поддръжка, освен това кобрите са подходящи както за охрана, така и при физическата работа. Вярно, създаването им изисква значително по-големи капиталовложения… но вие вече разполагате с тях.
Д’арл поклати нетърпеливо глава.
— Изслушах всичко това, защото наистина се надявах, че ви е хрумнало нещо подходящо. Трябва да ви кажа, че комисарят Х’орм обмисляше тази идея още преди няколко седмици. Вярно е, че така могат да бъдат спестени значителни средства, но само ако разполагаме с подходящо място, където да я реализираме. За съжаление, в границите на Доминиона има не повече от дузина необитавани планети и дори при тях вече сме приключили с предварителните проучвания. Заобиколени сме от всички страни с вражески империи и ако искаме да си осигурим нови светове, трябва да воюваме с тях.
— Не е задължително — обади се Джейми. — Можем да продължим зад тях.
— Какво?
— Ето какво сме намислили — продължи Стилман. — Трофтите току-що изгубиха войната с нас и си дават сметка, че сме достатъчно силни, за да разпердушиним империята им. Така че едва ли ще възразят, ако поискаме да ни дадат коридор през тяхното космическо пространство за невоенни транспортни цели. Според проучванията, отвъд обитаваното от тях пространство съществува незаета част от космоса. Там ще построим нашата нова колония.
Д’арл беше вперил замислен поглед в тавана.
— Ами ако не намерим нито една подходяща планета?
— Лош късмет — сви рамене Стилман. — Затова пък в противен случай ще спечелим. Нови светове, нови ресурси, може би дори нови контакти с чужди раси и възможност за търговия. Далеч по-добре, отколкото да унищожите всички кобри в някоя безсмислена война.
— Така е. Разбира се, колонията ще трябва да е достатъчно далеч от границата с трофтите, за да не бъдат изкушени да я нападат. При подобни огромни разстояния за транспорт употребата на кобрите става още по-целесъобразна. — Той облиза устни. — Не само това. Ако изградим достатъчно мощна колония, тя ще бъде допълнителен фактор за примерното поведение на трофтите — едва ли ще са токова глупави, че да започват война на два фронта. Армията също ще ни подкрепи заради този довод.
— Значи сте съгласен с нас? — скочи развълнувано Джейми. — И ще съобщите за предложението на комисаря Х’орм?
Д’арл кимна бавно, почти тържествено.
— Ще му кажа. Предложението ми изглежда разумно и ще донесе очевидна полза на Доминиона. А и струва ми се, че проблемът с минтистийците… може да се реши без кобрите. — Той се надигна. — Ще ви помоля да не казвате на никого за този разговор. Излишният шум може само да навреди. Не мога да ви обещая нищо, освен че решението ще бъде взето в най-скоро време.
Така и стана. Само след две седмици последва ново обявление.
Транспортната военна совалка беше заобиколена от изненадващо голяма тълпа, като се имаше пред вид, че от Хърайзън до новия център за подготовка на колонисти на Асгард с Джони щяха да дойдат около двадесетина души. Поне десет пъти повече се бяха разпръснали на космодрума — семейства на заминаващите, близки, приятели. Въпреки това, петимата Моро и Стилман нямаха никакви затруднения, докато си пробиваха път през тълпата. Всички бързаха да се отдръпнат, веднага щом зърваха черно-червения мундир на Джони — някои с уплашени лица, други в знак на уважение. Личеше си обаче, че бъдещите колонисти имаха съвсем различно отношение от общата тълпа към кобрите. И нищо изненадващо — съвсем скоро животът им щеше да зависи единствено и само от тях.