Настъпи продължителна тишина.
— Какво предлагаш? — попита накрая Делоун. — Да изпратим петиция до Доминиона със следващия куриерски кораб?
— Не се прави на по-глупав, отколкото си, Барл — изсумтя Тейбър. — Не разбираш ли, че са намислили да свалят от власт генерал-губернатора Жу?
— Всъщност, не само него смятахме да сменим — поправи го със спокоен глас Чалинор. — Пределно ясно е, че централизираната система за управление, която вършеше нелоша работа, докато се създаваше колонията, сега вече е по-скоро пречка за развитието на Авентини. Имаме нужда от децентрализирано управление, което да отговаря на новите изисквания…
— И кой ще се разпорежда — тези, които вършат най-важната работа, така ли? — попита Джони. — С други думи, ние.
— В много отношения борбата, която водихме за овладяването на Авентини, прилича на войната с трофтите — заговори Чалинор. — Ако питате мен, свършихме страхотна работа. Кой друг на тази планета заслужава повече?
— Добре де, какво предлагаш? — попита Макдоналд със заинтригувано изражение. — Ще разделим Авентини на малки кралства и всяко ще бъде управлявано от някой от нас?
— Нещо подобно — кимна Чалинор. — Но малко по-сложно — ще трябва да уговорим известни правила за разрешаване на възникналите противоречия. В общи линии, това беше моята идея. Как я намирате? Харесва ли ви?
— Колко от нашите те подкрепят? — попита Макдоналд, без да отговаря на въпроса му.
— Достатъчно — рече Чалинор. — Четирима от присъстващите тук, плюс трима от Фалоу, двама от Уейлд и още трима от Хедуотър, които отговарят за лагера на дървосекачите и Керсиджските мини.
— И ти предлагаш да завладеем цялата планета с дванадесет кобри?
Чалинор го погледна намръщено.
— Разбира се, че не. Разговарях и с останалите. Повечето от тях ще изчакат резултатите от нашия експеримент, преди да вземат решение.
— Иначе казано, да видят дали ще можеш да свалиш със собствените си ръце Жу и да обявиш независимост — поправи го Макдоналд и поклати глава. — Мисля, че не дооценяваш много неща, Чалинор. Нито една кобра няма да остане неутрална при подобни обстоятелства. Синдикатът незабавно ще издаде нареждане да пристигнат тук и да възстановят реда. Тогава всеки от тях ще трябва да решава на чия страна да бъде. Засега съотношението е… чакай да видим, дванадесет от шестстотин и двадесет кобри, което се равнява на петдесет към едно. Как смяташ, на коя страна ще застанат повечето?
— А ти на коя страна си, Макдоналд? — намеси се Л’ест и скочи от креслото. — Задаваш твърде много въпроси за човек, който все още не е разкрил намеренията си.
Макдоналд не откъсваше очи от Чалинор.
— Чакам отговора ти, Чалинор. Освен ако не разполагаш с още някой скрит коз.
— Зададох ти въпрос, да го вземат дяволите! — извика Л’ест.
Макдоналд извърна бавно глава към него и се надигна.
— Аз съм на страната, на която винаги е било и ще бъде моето семейство — на страната на човешкия Доминион. Това, за което ни повикахте тук, господа, се нарича предателство и аз не смятам да участвам в него.
С едно неуловимо движение Л’ест се озова до Макдоналд, заел позиция за бой.
— Вярност, с каквато може да се похвали някое куче — изсъска той. — В случай, че не си забелязал, същият този Доминион, на който така пламенно желаеш да служиш, се отнася с теб като с ненужен боклук. Изхвърлил те е колкото се може по-надалече — от цивилизацията сега те делят повече от сто и петдесет светлинни години и близо двеста милиарда вражески настроени трофти.
— Тук сме, защото сме необходими за изграждането на колонията — намеси се Джони, за да покаже, че изцяло поддържа Макдоналд. Никак не му се искаше да се стига до бой, от подобно късо разстояние изходът щеше да е смъртоносен за всички присъстващи.
— Приказки, Моро — изпратиха ни тук, защото им беше по-евтино, отколкото да започнат нова война, за да се отърват от нас — възрази Л’ест. — Доминионът не дава пукната пари дали ще оцелеем или ще издъхнем на тази проклета планета. Щом е така, имаме пълното право да се погрижим за оцеляването си. Въпреки пречките, които могат да ни създадат разни типове, които не виждат по-далеч от носа си.