Декстър сложи шлема и в ушите му се разнесе глас с подчертано британски акцент:
— Как беше полетът, сър?
„Защо винаги решават, че съм по-старши офицер?“, помисли Декстър. Пагоните до него показваха, че разговаря с младши лейтенант. Той самият някога бе стигнал до сержант. Обяснението сигурно беше побелялата коса. Но пилотът беше млад и му допадаше, така че той отговори:
— Без проблеми.
— Чака ни двайсетминутен полет до базата. Момчетата сигурно вече са сложили чая.
„Умирам за чаша хубав чай“ — помисли Декстър.
Този път кацнаха на палубата и нямаше нужда да се прави на въжеиграч. „Литъл Бърд“ беше толкова по-малък от „Блекхок“, че кранът го вдигна и леко го спусна в трюма, чийто капак без забавяне се плъзна върху отвора. Пилотът тръгна напред и мина през желязна врата към столовата на Специалните сили. Декстър бе отведен в обратна посока, към кърмовата надстройка, където се запозна с шкипера на кораба и майор Пикъринг, командира на екипа от СВМС. По време на вечерята се запозна и с двамата си сънародници — радистите, които осигуряваха връзката на „Балморал“ с Вашингтон, Невада и по този начин със „Сам“, който кръжеше невидим някъде в тъмнината над главите им.
Трябваше да изчакат три дни южно от островите Кабо Верде, докато „Сам“ засече цел. Оказа се поредният рибарски кораб, подобен на „Белеса дел Мар“, само че този носеше името „Бонита“. Нямаше как външен наблюдател да се досети за това, но корабът плаваше към среща в морето в мангровите блата на Гвинея-Конакри — поредната провалена държава, управлявана от брутална диктатура. Също като „Белеса“ и „Бонита“ вонеше — това целеше да маскира миризмата на кокаина.
Корабът вече имаше седем плавания от Южна Америка до Западна Африка и макар на два пъти да бе засичан от Тим Менхайър и неговия ОАМЦ-Н в Лисабон, и двата пъти се бе изплъзвал, понеже наблизо не бе имало боен кораб на НАТО. Този път имаше, макар да не изглеждаше като такъв, и дори ОАМЦ не знаеше истината за зърновоза „Балморал“.
Хуан Кортес бе работил на „Бонита“ — в действителност това бе един от първите му кораби — и бе направил тайника в най-задната част на кърмата, до машинното, където към останалата воня се добавяше острата миризма на нагорещено машинно масло.
Процедурата бе почти идентична на тази в Тихия океан. Когато командосите напуснаха „Бонита“, нейният доста озадачен, но безкрайно благодарен капитан получи пространно извинение от името на Нейно величество за неприятностите и забавянето. Щом двете НБЛ и „Литъл Бърд“ се скриха зад хоризонта, капитанът отвинти дъските зад двигателя, издърпа встрани фалшивия панел на корпуса и провери съдържанието на тайника. Изглеждаше недокосван. Нямаше абсолютно никаква следа от човешка намеса. Нещастните гринго с цялото им самочувствие и кучета не бяха намерили тайното карго.
„Бонита“ осъществи срещата, предаде товара, а приелите го го откараха на север по протежение на африканското крайбрежие, покрай Херкулесовите стълбове и Португалия, за да го доставят на галисийците. Така, както бе обещал Дона. Цели три тона. Но… леко променени.
„Литъл Бърд“ върна Декстър на безлюдното място край фара Фиура и той с облекчение видя, че никой не е докосвал реното. Върна се на летището, прати съобщение на собственика на колата да отиде да си я прибере (придружено с щедър бакшиш), после седна в ресторанта и си поръча кафе. Час по-късно самолетът на ЦРУ (беше уведомен от радистите на борда на „Балморал“) го взе.
По време на вечерята капитанът на „Балморал“ прояви любопитство.
— Сигурни ли сте — попита той майор Пикъринг, — че на рибарския кораб наистина нямаше нищо?
— Така каза американецът. Слезе в машинното и остана там цял час. Качи се омазан с грес и нетърпимо вонящ. Каза, че огледал много внимателно всяко възможно място за криене и че корабът се оказал чист. Явно става дума за грешна информация. Случва се.
— Но защо тогава си тръгна?
— Нямам представа.
— Вярваш ли му?
— Ти за какъв ме смяташ? — Майорът го погледна присмехулно.
— Какво става в такъв случай? Мислех, че трябва да задържим екипажа, да потопим старото корито и да конфискуваме кокаина. Какви ги върши тоя?
— Нямам представа. А и не е наша работа. Ние изпълняваме заповеди.
Десет километра в тъмнината над тях „Сам“ отново обърна курса и се насочи към бразилския остров за зареждане с гориво.
А един двумоторен самолет, взет назаем от все по-раздразненото ЦРУ, се носеше на северозапад. На единствения му пасажер бе предложено шампанско, но той предпочете бира… без чаша. Най-сетне знаеше защо Кобрата бе настоял да не предават конфискувания кокаин за изгаряне. Трябваше му опаковката.