Камионът прекоси половината Съфък и спря в една крайпътна отбивка. Там го посрещнаха хора, изсипали се от черен мерцедес. Една от проследяващите коли подмина мястото, без да спира, но взе номера. Секунди по-късно мерцедесът бе идентифициран. Принадлежеше на фиктивна компания, но преди две седмици беше регистриран да влиза в имението на Бени Даниълс.
Шофьорът холандец беше заведен по възможно най-приятелски начин в кафето зад отбивката. Двама от групата останаха с него през двата часа, през които камионът му бе взет. Когато го върнаха, дадоха на шофьора дебела пачка банкноти и той продължи по пътя си към рампата за разтоварване на супермаркета. Цялата процедура бе повторение на онази, която се използваше за прехвърляне на нелегални имигранти в Англия, поради което работната група се страхуваше да не се окаже накрая „спасител“ на неколцина объркани иракчани.
Докато холандецът пиеше кафе, другите двама от мерцедеса откараха камиона недалеч, за да разтоварят истинското съкровище — не търсещи нов живот иракчани, а един тон висококачествен колумбийски кокаин.
Камионът бе проследен на юг до навлизането в Есекс. Този път шофьорът и спътникът му внимаваха през цялото време, което принуди преследващите го коли да вложат цялото си умение в размяна на местата, изоставане и изпреварване, само и само да не събудят подозрение. Когато групата прекоси границата на графството, есекската полиция осигури още две коли без отличителни знаци, които да подпомогнат колегите им.
Накрая стигнаха крайната дестинация — стар и привидно изоставен хангар за самолети сред солните тресавища покрай естуара на река Блекуотър.
Околността бе толкова равнинна и пейзажът толкова безлюден, че Наблюдателите не посмяха да последват камиона. Наложи се да извикат хеликоптера на пътната полиция, от който докладваха, че виждат вратите на хангара да се затварят. Камионът остана в хангара четиридесет минути, преди да излезе от него и да се върне при чакащия в кафенето холандски шофьор.
Към този момент камионът вече не представляваше интерес, но сред тръстиките на блатата се бяха скрили четирима въоръжени с мощни бинокли експерти по проследяване в извънградски условия. После от склада бе извършено телефонно обаждане, записано от АТОП и Правителствената щабквартира по комуникациите в Челтнам. На позвъняването отговори някой в имението на Бени Даниълс на трийсетина километра от това място. В разговора стана дума за вземане на „стоката“ на следващата сутрин и оставен без избор, Рейнолдс нареди атаката да бъде извършена същата нощ.
В съответствие с предишните искания на Вашингтон бе решено атаката да се проведе с реверанс към публичността, затова бе поканен ТВ екип на програмата „Краймуоч“.
Дон Диего Естебан също имаше проблем с връзките с обществеността, при това съвсем сериозен. Само че неговата „общественост“ бе ограничена до двайсетте му основни клиенти: по десет в Щатите и Европа. Той нареди на Хосе-Мария Ларго да направи обиколка из Северна Америка и да увери десетте най-големи купувачи там, че проблемите, преследвали дейността на Картела от лятото насам, ще бъдат преодолени, а доставките — възобновени. Само че клиентите бяха истински ядосани.
Като десетте най-големи, те бяха и сред най-привилегированите и от тях се изискваше само 50 % предплата. Но това означаваше по десетки милиони долари на банда. От друга страна, те трябваше да доплащат само половината от стоката при приемане на каргото.
Така че всяко прехващане, загубване или изчезване по пътя между Колумбия и някоя точка за доставка представляваше загуба за Картела. Благодарение на пораженията, нанесени от списъка на „плъховете“, американската митническа служба и щатската и градска полиция бяха извършили десетки успешни операции срещу депа и складове, а загубите вече започваха да болят.
Но имаше и друго. Всяка банда вносител разполага с огромна мрежа по-малки клиенти, чиито нужди трябва да бъдат задоволени. В този бизнес няма такова нещо като лоялност. Ако обичайният доставчик не може да осигури стока, а друг може, по-малкият дилър просто сменя навика си.
Най-сетне при само 50 % удовлетворяване на търсенето беше напълно естествено да се оформи недостиг в национален мащаб. По чисто пазарни причини цените започнаха да се качват. Вносителите започнаха да разреждат пурото не шест или дори седем към едно, а десет към едно, за да увеличат изкуствено запасите си и да запазят клиентите си. Някои клиенти вече смъркаха едва седемпроцентова смес. Материалите за разреждане ставаха все повече и повече, а химици от всякакъв калибър започваха да добавят безумни количества заместващи наркотици като кетамин, за да заблудят глупаците, че са друсат с висококачествена дрога, вместо с голяма доза конски транквилизатор, който само по една случайност изглежда и мирише като кокаина.