Трябваше да се свърже и с двете изцяло чернокожи банди: Кървавите и Откачалките. Останалите пет в списъка му бяха испаноговорящи латино: Латинокралете, Кубинците, сънародниците му Колумбийците, Пуерториканците и определено най-опасните от всички — Салвадорците, известни още и като MS-13 и обитаващи основно Калифорния.
Прекара две седмици в разговори, спорове, убеждаване, успокояване и обилно потене, преди най-сетне да му позволят да избяга от Сан Диего и се върне в убежището на родната Колумбия. „При нас също има много жестоки хора — успокояваше се той, — но поне са на наша страна“. Посланието до Картела от клиентите му в Щатите бе пределно ясно: печалбата пада и са отговорни колумбийците.
Личната му преценка, която също сподели с Дона, бе, че ако вълците не бъдат удовлетворени с успешно пристигащи доставки, между бандите ще избухне война, която ще направи съседно Мексико да изглежда като селска вечеринка. И беше много доволен, че не се казва Алфредо Суарес.
Заключението на Дона бе малко по-различно. Може и да се наложеше да се раздели със Суарес, но не това беше решението. Важното бе, че някой крадеше огромни количества от неговия продукт — непростим грях. Трябваше да открие крадците и да ги унищожи, защото иначе те щяха да унищожат него.
Предявяването на обвиненията срещу Джъстин Кокър пред съда в Челмсфорд не продължи дълго. Обвинението бе притежание с намерение да се продава наркотик клас А, за разлика от… и т. н. и пр.
Юрисконсултът към магистратурата изчете обвинението и поиска мярка „задържане под стража“, защото „както ваша чест добре разбира, в ход е полицейско разследване…“ и т. н и пр. Всички разбираха, че това е само формалност, но адвокатът на обвиняемия стана и поиска освобождаване под гаранция.
Докато слушаше, мировият съдия — тя нямаше диплома — прелистваше „Закон за освобождаване под гаранция“ изд. 1976 г. Преди да се съгласи да стане съдия, тя в продължение на години беше директорка на голямо девическо училище и бе чувала почти всички възможни извинения, известни на човешката раса.
Кокър, също като своя работодател, беше роден в лондонския Ист Енд. Беше започнал като малолетен дребен престъпник, бе се издигнал до „печен пич“ и бе привлякъл вниманието на Бени Даниълс. Предводителят на бандата го бе взел в ролята на момче за всичко. Нямаше талант за бияч — Даниълс разполагаше в антуража си с няколко типа с телосложението на булдозери за тази цел, — но беше израсъл на улицата и ставаше за изпълнение на по-невинни задачи. Точно това бе причината да му бъде поверен за една нощ цял тон кокаин.
Адвокатът на защитата завърши безнадеждната си молба за гаранция и съдията му предложи бърза окуражителна усмивка.
— Връщане под арест за седем дни — каза тя. Кокър бе измъкнат от скамейката и избутан надолу по стълбите към килиите. Оттам бе отведен до бял ван без прозорци, съпровождан от четирима мотоциклетисти от групата за специален ескорт, просто като предпазна мярка, ако на Есекската шайка й хрумнат идеи за измъкването му по време на транспортиране.
Но изглежда, Даниълс и хората му бяха уверени, че Джъстин Кокър ще си мълчи, защото бяха изчезнали без следа. Всички се бяха изпокрили.
В миналото беше правило британските гангстери да търсят убежище в Южна Испания, като си купуват вили в Коста дел Сол. Но след подписването на договора за бързо екстрадиране между Испания и Обединеното кралство Коста дел Сол загуби от притегателната си сила. Вени Даниълс си беше построил планинска хижа в Северен Кипър — една непризната минидържава, която нямаше договор с Великобритания. Имаше основателни подозрения, че е отлетял тъкмо там след операцията срещу хангара, за да остави нажежената ситуация да се охлади.
Скотланд Ярд обаче искаше Кокър по-наблизо в Лондон. Есекс нямаха възражения, така че от Челмсфорд той бе откаран в лондонския затвор Белмарш.
Историята за конфискуването на цял тон кокаин в склад из тресавищата беше добре приета от националната преса, а в местната стана направо сензация. „Есекс Кроникъл“ помести на цялата си челна страница снимка на купчината кокаин. До брикетите стоеше Джъстин Кокър с компютърно размазани очертания на лицето, за да се запази анонимността му, както изискваше законът. Разрязаните чували от юта също се виждаха, както и бледите „тухли“ под тях, а също и опаковъчната хартия с етикета, на който бе изписан номерът на партидата.
Обиколката на Хорхе Калзадо из Европа не бе по-приятна от тази на Хосе-Мария Ларго из Северна Америка. Отвсякъде го бомбардираха с гневни укори и настоявания за възстановяване на редовните доставки. Наличността беше нищожна, цените се качваха, клиентите се прехвърляха на други наркотици, а онова, което бе останало в ръцете на европейските банди, се разреждаше десет към едно и едва се усещаше.