Полковник Дос Сантос рядко канеше на обяд журналисти, та дори да бяха главни редактори. В крайна сметка именно редакторите бяха онези с дебелите портфейли. Но сметката за обяда обикновено се озовава в ръцете на онзи, който очаква услугата. Този път това бе началникът на разузнаването към Полисия Худисиал. Нищо че го правеше за приятел.
Полковник Дос Сантос имаше добри работни отношения с ръководителите на американското УБН и английската АТОП в града. Сътрудничеството — станало много по-леко при управлението на президента Алваро Урибе — носеше дивиденти на всички. Макар Кобрата да бе запазил за себе си привилегията да борави със списъка на „плъховете“ — в крайна сметка той не засягаше пряко Колумбия, — имаше други находки, открити от камерите на вечно кръжащия в небето „Мишел“, които се бяха оказали адски полезни. Но тази услуга бе за английската АТОП.
— Историята е добра — настоя полицаят, сякаш редакторът на „Ел Еспектадор“ не бе способен да различи добрата история, когато му попадне. Редакторът отпи от виното си и погледна листа с новината, която му беше предложена. Като журналист той имаше своите съмнения, но като редактор ясно виждаше ответна услуга, ако помогне.
Самата новина се отнасяше до полицейска операция в Англия, проведена срещу стар склад, където била открита партида новодоставен кокаин. Да, количеството бе голямо — цял тон, — но напоследък подобни прехващания бяха зачестили и постепенно бяха станали прекалено „ежедневни“, за да правят новините. А и всички толкова си приличаха. Балираните пакети, широко усмихнатите митничари, навъсените арестувани в белезници. Какво правеше по-добра новината от Есекс, да не говорим, че самото име не му говореше нищо? Полковник Дос Сантос знаеше, но не смееше да каже.
— В този град има един определен сенатор — прошепна полицаят, — който често посещава един дискретен… да го наречем дом на удоволствието.
Редакторът се бе надявал на нещо в замяна, но това просто бе нелепо.
— Сенаторите обичат момичетата — възрази той. — Кажи ми сега, че слънцето изгрява на изток.
— Кой спомена „момичета“? — попита Дос Сантос.
Редакторът с наслаждение пое въздух през носа.
Това вече миришеше на по-сериозна компенсация.
— Добре, историята на твоя гринго излиза утре на втора страница.
— На първа — настоя полицаят.
— Благодаря за обяда. Бях забравил колко е приятно да не плащам сметката.
Редакторът знаеше, че неговият приятел крие нещо, но не можеше да си представи какво би могло да е то. Снимката и надписът под нея идваха от голяма лондонска агенция. Тя показваше млад бандит на име Кокър, застанал до купчина бали с кокаин, една от които бе разкъсана така, че хартиената опаковка се виждаше. И какво? Но все пак снимката излезе следващия ден на първа страница.
Емилио Санчес не си купуваше „Ел Еспектадор“, а и по принцип прекарваше по-голямата част от времето си в джунглата — занимаваше се с рафиниране в различните си лаборатории и опаковане за транспорт. Но два дни след публикацията, на връщане от Венесуела, мина с колата си покрай стойка с вестници. Картелът беше изградил големи лаборатории във Венесуела, защото лошите отношения между Колумбия и превърнатата във феодално имение на Уго Чавес държава бяха най-добрата протекция срещу вниманието на полковник Дос Сантос и неговата полиция.
Санчес каза на шофьора да спре край малък хотел в граничния град Кукута, за да ползва тоалетната и да изпие едно кафе. Във фоайето имаше стойка с вече остарелия брой на „Ел Еспектадор“. Нещо в снимката го накара да се закове на място. Купи единствения останал брой и не престана да е угрижен по целия път до анонимния си дом в родния си Меделин.
Малко са хората, които помнят всичко, но Емилио Санчес обичаше работата си и се гордееше с методичния си подход и манията си да поддържа безукорна отчетност. Само той знаеше къде се съхранява документацията и по съображения за сигурност му отне цял ден да отиде там и да направи справка. Взе със себе си лупа и след дълго взиране в снимката и собствените си документи в един момент се изправи бледен като платно.
За пореден път стриктните условия за безопасност на Дона забавиха срещата, която бе поискана. Минаха три дни в изплъзване от преследвачите — реални или измислени, — преди двамата да се срещнат. Когато Санчес свърши да разказва, Дона остана необичайно притихнал. Накрая взе лупата на Санчес и лично разгледа снимката във вестника.