Както обикновено гласът му се повиши до крясък. Минаващите зад вратата служители напрягаха слух, за да разберат какво става. В кабинета само гостът запазваше леденостудено и презрително спокойствие.
— Няма да се стигне дотам — каза той. — В момента сме на около месец от практическото самоунищожение на американския бандитизъм или поне от разбиването му за поне едно поколение. Когато това се изясни, мисля, че народът ще разбере какво бреме е паднало от гърба му.
Пол Деверо не беше политик. Джонатан Силвър обаче беше. И знаеше, че в политиката не е важно какво е реално съществуващото. Важно е онова, което изглежда реално на лековерните. Защото онова, което изглежда реално, се разпространява от медиите и се купува от баламите. Той поклати глава и заби пръст в страницата.
— Това не може да продължава! Без значение каква ще е ползата в крайна сметка. То трябва да спре, без значение на каква цена.
Взе един лист от писалището си и го подаде на пенсионирания шпионин.
— Знаете ли какво е това?
— Не се съмнявам, че ще ви достави удоволствие да ми съобщите.
— Президентски указ. Ще му се противопоставите ли?
— За разлика от вас, господин Силвър, аз съм служил на няколко главнокомандващи и досега не съм си позволявал да не изпълнявам заповедите им.
Забележката накара началника на кабинета да почервенее като домат.
— Много добре тогава. Защото този указ ви заповядва да прекратите операцията. Проект „Кобра“ приключи. Преустановен е. Спрян е. Считано от този час. Върнете се в щабквартирата си и направете нужното, за да спрете работата. Ясен ли съм?
— Кристално ясен.
Пол Деверо, Кобрата, сгъна листа, сложи го в джоба си, обърна се и излезе от кабинета. Нареди на шофьора си да го откара до изоставения склад в Анакостия и показа дадения му ПУ на смаяния Кал Декстър.
— Но ние бяхме толкова близко.
— Недостатъчно обаче. Ти беше прав. Нашата велика иначе нация може да убие един милион чужденци, но не дори един процент от този брой наши гангстери, без да й прилошее… Както обикновено ще оставя подробностите на теб. Изтегли двата Q-кораба. Предай като дарение „Балморал“ на британския флот, а „Чесапийк“ на нашите „тюлени“. Приземете двата „ястреба“ и ги върнете на американските ВВС. С моите благодарности, разбира се. Нямам никакво съмнение, че тяхната удивителна технология е поглед в бъдещето. Но не и нашето. На нас ни беше платено. Мога ли да оставя всичко това в твоите ръце? Не забравяй за дрехите на долните етажи. Сега те може да се дадат на бездомните, нали?
— А ти? Ще мога ли да се свържа с теб в дома ти?
Кобрата се замисли.
— За около седмица, може би. След това може да ми се наложи да попътувам. Някои недовършени неща. Нищо съществено.
Дон Диего Естебан обичаше да се самозаблуждава, че макар да има частна църква в собственото си имение в ранчото в Кордилиерите, предпочита да се наслаждава на службата в църквата на най-близкото градче.
Това му даваше възможност да приема с мрачна учтивост поздравите на пеоните и техните загърнати с шалове жени. Можеше да се усмихва на изпълнените с благоговение босоноги деца. Можеше да слага на дискоса щедри дарения.
След като се съгласи да говори с мъжа от Америка, който бе пожелал да се види с него, той избра църквата, но пристигна сериозно охраняван. Всъщност тъкмо американецът бе предложил да се видят в божи храм, понеже и двамата се прекланяли пред един бог съгласно католическите ритуали. Това беше определено най-странното искане, стигало някога до Дона, и самата му оригиналност го заинтригува.
Колумбийският идалго пристигна пръв. Сградата вече бе проверена от охраната му, а свещеникът бе пратен да си върви. Диего Естебан топна два пръста в съда за светена вода, прекръсти се и се приближи до олтара. Седна на първата редица пейки, сведе глава и се помоли.
Когато се изправи, чу избелялата от слънцето врата зад него да изскърцва, усети притока на горещ въздух отвън и после чу глухия плътен шум на затварянето й. Знаеше, че неговите хора са скрити в сенките наоколо с готово оръжие. Беше светотатство, но той можеше да се изповяда и да получи опрощение. Мъртвият не може да се изповядва.