— И така, главен сержант, и двамата служим на един господар. Казвам се Декстър и съм от Пентагона. Но това няма значение. Писмото дава по-голяма власт от онази, която обикновен имам, от вашата, дори от тази на министъра на отбраната. И изисква вашето сътрудничество. Ще ми го дадете ли?
Пехотинецът застана в стойка „мирно“ и заби поглед над главата на Декстър към хоризонта.
— Тъй вярно, сър.
Пилотът — бе нает за целия ден — намери сенчесто място и седна, готов да остане колкото е нужно. Декстър и морският пехотинец отидоха по пристана до плажа. Там чакаха дванайсет загорели от слънцето млади мъже, които седмици наред бяха ходили за риба, бяха плували, бяха слушали радио, бяха чели евтини книжлета и бяха поддържали физическата си форма чрез изтощителни ежедневни упражнения.
Декстър забеляза тубите бензин, складирани на сянка, и тръгна към палмите. Горичката покриваше има-няма десетина декара и в нея беше изсечена пътека, водеща до центъра. От двете страни на пътеката, в сянката на палмите, бяха струпани балите. Бяха подредени в кубични купове, по стотина във всеки, по тон и половина на куп. Това беше резултатът от обикалянето от девет месеца по море и дейността на два тайни кораба.
— Знаете ли какво е това? — попита Декстър.
— Не, сър — отговори главният сержант. Не беше негова работа да знае, а и да знаеше, нямаше да каже.
— Документи. Стари досиета. Но свръхсекретни. Поради тази причина президентът не иска да попаднат в ръцете на врагове на страната. Овалният кабинет взе решение да бъдат унищожени. Затова е и бензинът. Моля, наредете на хората си да донесат тубите и да залеят всяка купчина.
Самото споменаване на враговете на страната беше предостатъчно за главния сержант.
— Слушам, сър! — отсечено каза той и с широка крачка се отправи обратно към плажа.
Декстър бавно продължи по пътеката между балите. Беше видял предостатъчно бали от юли предишната година досега, но нищо подобно на това струпване. Зад него се появиха морските пехотинци, всеки помъкнал голяма туба с бензин. Момчетата започнаха да изливат бензина върху купчините. Декстър никога не бе виждал как гори кокаинът, но му бяха казали, че гори бързо, ако на запалването се помогне с нещо.
От много години носеше на ключодържателя си малко швейцарско ножче и понеже бе дошъл тук с официален служебен паспорт, не му го бяха взели на международно летище „Дълес“ във Вашингтон. От любопитство отвори широкото острие и го заби в най-близката бала. Какво толкова, помисли си. Никога не бе опитвал кокаин и със сигурност никога повече нямаше да се докосне до него.
Късото острие мина през опаковката и потъна. Той го изтегли. На върха имаше малко бял прах. Кал Декстър беше с гръб към морските пехотинци в началото на пътеката. Те така и нямаше да видят за какви „документи“ става дума.
Облиза върха на ножа. Завъртя език в устата си, изчака слюнката му да разтвори праха и да стигне до вкусовите му брадавички. Изненада се… този вкус му бе познат.
Отиде при друга бала и повтори операцията, този път с по-голям разрез и по-голяма мостра. И пак… и пак. Като младеж в армията, след завръщането си от Виетнам, беше изплащал таксите за следването на право във Фордам, Ню Йорк, с работа „на парче“. Веднъж бе прекарал близо месец в сладкарница. И оттогава знаеше много добре вкуса на содата за хляб.
Направи поне още десет разреза в различни бали, преди да ги залеят и над всичко да се разнесе тежката миризма на бензин. После замислено се върна на плажа. Дръпна една вече празна туба, седна на нея и се загледа към морето. След половин час се приближи главният сержант и се изправи до него.
— Работата е свършена, сър.
— Запалете ги — нареди Декстър.
Чу командата „Отдръпни се!“ и приглушеното „уумп“, с което парите поеха искрата. После над горичката се издигна облак дим. Морският бриз бързо превърна първите пламъци в огнен ад.
Декстър се обърна към палмите и видя и те, и скритото под тях да изчезват. На пристана пилотът бе скочил на крака и гледаше изумено. Морските пехотинци също се взираха в пожара.
— Кажете ми, главен сержант…
— Сър…?
— Как пристигнаха тук балите с документи?
— С кораб, сър.
— Всичко наведнъж?
— О, не, сър. Поне на десетина курса. През седмиците, откакто сме тук.
— С един и същи кораб? Винаги?
— Тъй вярно, сър. Един и същи.
Естествено. Трябваше да има и друг кораб. Спомагателните кораби, които бяха зареждали „тюлените“ и британските СВМС в открито море, бяха вземали със себе си боклука и затворниците. И бяха носили храна и гориво. Но конфискуваното карго не бе отишло в Гибралтар или Вирджиния. Кобрата се нуждаеше от етикетите, партидните номера и идентификационните кодове, за да заблуди Картела. Тези трофеи той бе запазил. Явно тук.