Стрелецът беше любовник на много по-младата съпруга на стария тиран. Още сутринта и двамата бяха изчезнали в джунглата на север и повече никой нямаше да ги види. Племенната солидарност щеше да ги защитава, сякаш изобщо не са съществували на този свят.
Президентът бе от племето папел, а трофейната му жена и младият й приятел бяха баланта.
Армията също бе основно от баланта и нямаше никакво намерение да преследва свои хора. На всичко отгоре президентът не се бе радвал на особена популярност. Щяха да изберат нов. Какво толкова? Новият бе военен, при това началник-щаб, и имаше истинска власт.
Декстър нае бял джип от „Мавегро Трейдинг“, чийто услужлив холандски собственик го свърза с човек, даващ под наем малка яхта. Яхтата имаше извънбордови двигател и теглеше лодка и определено подхождаше за обикаляне из лабиринта на крайбрежния архипелаг Бижагош в търсене на водоплаващи птици.
Освен всичко това Декстър нае усамотено бунгало срещу спортния стадион, построен неотдавна от китайците, които методично реколонизираха африканската шир, и той и двамата му помощници се изнесоха от хотела в новата си резиденция.
По пътя към нея ги засече джип „Ранглър“ — профуча пред тях на едно кръстовище. През изтеклите два дни Декстър бе научил, че тук няма такова нещо като пътна полиция, а светофарите рядко работят.
Двете коли се разминаха на сантиметри. Пътникът на предната седалка в джипа изгледа Декстър отблизо през слънчевите си очила. Подобно на шофьора си той не бе нито африканец, нито европеец — мургав и чернокос, с хваната на опашка коса и кичозна златна верига на шията. Колумбиец.
Над кабината на джипа имаше хромирана рамка, върху която бяха монтирани четири мощни прожектора. Декстър знаеше защо. В много случаи кокаинът се пренасяше по море, без да стига до жалкото пристанище на Бисау: балите се прехвърляха в протоците между мангровите острови.
Или пък товарът идваше по въздух и го прехвърляха в морето близо до очакваща го рибарска лодка и по-рядко във вътрешността. Двайсетгодишната партизанска война за независимост на Гвинея-Бисау срещу Португалия беше довела до наследяването на петдесетина самолетни писти в „буша“. Понякога самолетите с кокаина кацаха направо там, преди да отлетят за презареждане с гориво към летището — празни и „чисти“.
Нощното кацане бе по-безопасно, но понеже никоя от тези писти в джунглата нямаше електрическа инсталация, нямаше и ориентиращи светлини. Затова посрещащата група от 4–5 пикапа и джипа включваше прожекторите над кабините си и осигуряваше ярко осветена пътека за кацане през няколкото критично важни минути.
Работата върху двата зърновоза в убийствената среда на корабостроителницата „Капур“, южно от Гоа, беше в разгара си. Ръководителят на всичко, канадецът от шотландски произход Дънкан Макгрегър, бе прекарал живота си в подобни места из тропиците, в резултат на което имаше кожа с цвета на летална жълтеница и очи, подхождащи на външния му вид. Ако блатната треска не го вкараше в гроба, един ден щеше да го направи уискито.
Кобрата обичаше да наема пенсионирани експерти. Такива хора имаха по четиридесет години трудов стаж, нямаха семейни връзки и не се нуждаеха отчаяно от пари. Макгрегър знаеше какво се иска от него, но не и защо. Но при парите, които му се плащаха, нямаше никакво намерение да тъне в догадки и определено не смяташе да пита.
Заварчиците и шлосерите бяха местни, монтажниците бяха докарани от Сингапур и Макрегър ги познаваше добре. Беше ги настанил в няколко наети каравани, защото знаеше, че никога не биха влезли в копторите на местните.
Беше получил инструкции външният облик на корабите да остане непроменен. Реконструирането трябваше да обхване само необятните трюмове. Най-отпред трябваше да има карцер за затворниците, но той не знаеше тази подробност. Пак тук бяха нужни още койки, тоалетни, камбуз, душкабини и каюткомпания с климатици и дори телевизор.
По-назад идваше друга зона за обитаване — подобна, но по-луксозна. Един ден тук щяха да се нанесат или британските командоси от СВМС, или американските „тюлени“.
Третият трюм трябваше да е по-малък за сметка на съседното помещение. Стоманената вътрешна преграда между трюмове три и четири трябваше да се изреже и премести. На това място трябваше да има окомплектована с всичко работилница с общо предназначение. Предпоследният трюм, опрян в кърмовата надстройка, оставаше празен. В него щяха да се скрият изключително бързите атакуващи НБЛ, задвижвани от грамадни двигатели. Над този трюм трябваше да се монтира единственият мачтов кран.