До перилата на товарния кораб се приближиха мъже с вързани на въжета бали. Бяха достатъчно тежки, за да изискват усилията на по четирима души, за да прехвърлят всяка бала през перилата и да я спуснат в очакващите я канута, които се разлюляха и потънаха по-дълбоко под тежестта.
Нямаше никаква нужда от криене. Екипажът се смееше, над водата се носеха думи на някакъв източен език. Един от латиносите се качи на борда, за да разговаря с капитана. Куфар, явно пълен с пари, смени собственика си — вътре беше таксата за превоза през Атлантика, само нищожна част от уличната цена в Европа.
По тежестта на балите и по броя им Декстър пресметна, че са разтоварени два тона чист кокаин. После се спусна мракът. На кораба включиха част от светлините. Когато цялата транзакция приключи, канутата форсираха двигателите си и изпърпориха в далечината. Товарният кораб вдигна котва и използва отлива, за да направи маневра за насочване в открито море.
Декстър видя червено-синия флаг на Южна Корея и успя да разчете името на кораба — „Хай Шин“. Даде им час, за да се изтеглят на спокойствие, после се върна в „Мар Азул“.
— Виждали ли сте някога сто милиона лири стерлинги, момчета?
— Не, шефе — отговори Бил.
— Е, сега видяхте. Това е цената на два тона кокаин.
Те го гледаха навъсено.
— Раци за вечеря — каза Декстър. — Последната тук.
Това им върна настроението. След двайсет и четири часа бяха върнали вилата, яхтата и джипа и дори бяха излетели обратно през Лисабон за Лондон. Същата нощ мъже с черни маски нападнаха вилата, разграбиха каквото имаше в нея, след което я подпалиха. Един от местните после каза, че бил видял белокож сред мангровите дървета.
Докладът на инспектор Ортега беше немногословен и съдържаше само фактите. В този смисъл заслужаваше отлична оценка. В него колумбийският адвокат Хулио Лус се наричаше „Обект“.
Обектът пристигна по разписание с дневния полет на „Иберия“, който кацна в 10:00. Беше идентифициран в ръкава за слизане от вратата на първа класа до совалката между „Терминал 4“ и основната зала. Един от моите хора в униформа на стюард на „Иберия“ го следеше през цялото време. Обектът не го забеляза и не взе никакви предпазни мерки. Носеше дипломатическо куфарче и пътна чанта. Нямаше основен багаж.
Мина през паспортния контрол, избра зеления изход на митническата проверка и не беше спрян. Чакаше го лимузина, като шофьорът бе на изхода с табела „Вия Реал“. Това е голям мадридски хотел, който изпраща лимузини за ВИП гостите си.
Мой колега в цивилни дрехи последва обекта с кола, която не се отдели от лимузината на хотела. Обектът не се срещна с никого и не говори с никого до пристигането си във „Вия Реал“ на Плаза де лае Кортес 10.
Посрещнаха го подчертано сърдечно. Той спомена „обичайната стая“ и го увериха, че е готова за него. Обектът отиде в стаята си, поръча на рум-сървиса лек обяд и доколкото може да се прецени, реши да компенсира разликата във времето със сън. Поръча си чай в кафето за гости „Ист 47“ и беше поздравен с добре дошъл от директора на хотела сеньор Феликс Гарсия.
Върна се в стаята си, където е чут да резервира маса за вечеря в гурме-ресторанта на първия етаж. Един от хората ми чул през вратата на стаята му звук от футболен мач, който той явно е гледал по телевизията. Понеже бяхме инструктирани по никакъв начин да не събуждаме подозренията му, не можехме да проследяваме телефонните му разговори — входящи и изходящи (бихме могли, разбира се, да получим списък, но това не можеше да остане в тайна от персонала).
В девет вечерта слезе за вечеря. Към него се присъедини млада жена на възраст малко над 20-те, на външен вид студентка. Можеше да се заподозре, че е момиче за забавление, но в отношенията между тях не се забеляза и намек за такова нещо. Той извади писмо от вътрешния си джоб. Кремава хартия от най-високо качество. Тя му благодари, прибра го в чантичката си и си тръгна. Той се върна в стаята си и прекара нощта сам.
Закусва в осем часа на вътрешната веранда, пак на първия етаж, отново в компанията на същата млада жена (вж. по-долу). Този път тя не се задържа, а само му връчи писмо, изпи едно кафе и си тръгна.
Бях отделил допълнителен човек и той проследи младата жена. Оказа се, че се казва Петиция Аренал, на 23 години, студентка по изобразително изкуство в Универсидад Комплутенсе. Собственик е на скромно студио в Монклоа, до кампуса, живее доста скромно сама и изглежда абсолютно почтено момиче.