Авиационната група на Британския флот го използва на самолетоносачите си до 1978 година. Към 1969 инженерите разработиха версията, базирана на суша, която излезе от обращение през 1994. Междувременно Южна Африка бе закупила 16 машини, които се използваха до 1991. Онова, което малко експерти по история на авиацията знаят, е, че точно това беше самолетът, въоръжен с атомните бомби на ЮАР до навечерието на „разноцветната“ революция, когато страната унищожи и шестте си бомби (като остави три от тях изтърбушени за музеите), след което пенсионира и буканиъра. Машината, на която Гай Досън излетя в януарското утро на 2011 година, бе една от само трите спасени от ентусиастите на военната авиация, останали в обращение за туристически цели на разположение в Тъндър Сити.
Като все още набираше височина, Досън изви встрани от синия Южен Атлантик и се насочи почти право на север към голите охрени пясъци на Намакваленд и Намибия.
Някогашната бойна версия S.2 щеше да се издигне на височина над 10000 метра и да гълта жадно по 360 литра гориво на минута. Но горивото беше предостатъчно за късата отсечка, която предстоеше. Не само осемте набордни резервоара бяха пълни, но и резервоарът до вратата на някогашния бомбен отсек, както и двата външни резервоара под крилата. Пори това положение „Бук“ можеше да прелети с пълно натоварване от над 10 тона и при оптимален режим на полет цели 4200 километра, Докато Виндхук отстоеше на само 1800.
Гай Досън беше щастлив човек. Като млад пилот в южноафриканските военновъздушни сили, през 1985 година той бе разпределен в 24-та ескадрила — абсолютния каймак сред пилотите, макар на въоръжение да бяха и по-бързите френски „Мираж“. Но „Бук“ — ветеран с 20-годишна служба — си оставаше много специален.
Една от най-странните му характеристики бе изцяло изолираният бомбен отсек с въртяща врата. На лек бомбардировач със същите размери боеприпасите се носят под крилата. Но скриването на бомбите вътре подобряваше аеродинамиката и позволяваше по-висока скорост и по-далечен обсег на действие.
Южноафриканците обаче бяха разширили този бомбен отсек още повече, за да могат да вкарат в него изработените си с израелска помощ атомни бомби. Имаше вариант, при който в скрития бомбен отсек се монтираше огромен допълнителен резервоар, който даваше на „Бук“ ненадминат обсег. Именно обсегът и автономността, позволяващи на „Бук“ да се „шляе“ високо в небесата с часове, привлякоха вниманието на непривличащия вниманието жилав американец Декстър, който бе посетил Тъндър Сити през декември.
Досън изобщо не искаше да дава „детето“ под наем, но глобалната кредитна криза бе пресушила инвестициите му до нищожна част от очакванията му за безгрижно пенсиониране, а предложението на американеца се оказа адски примамливо. В резултат Досън сключи едногодишен лизингов договор за сума, която щеше да го измъкне от дупката.
Щеше да пилотира самолета си по целия път до Англия. Знаеше, че там има частна група „Бук“-ентусиасти, базирани в старо военно летище от времето на Втората световна война в Скамптън, Линкълншир. Те също възстановяваха два буканиъра, но още не бяха готови. Всичко това му бе известно, защото двете групи ентусиасти поддържаха връзка, а американецът знаеше и това.
Полетът щеше да е дълъг и изнурителен. Досън беше използвал някогашната кабина за навигатора за заможни туристи, но благодарение на джи пи ес технологията щеше да извърши полета сам над Южния Атлантик до малкия остров Асеншън — британска собственост в средата на нищото.
Щеше да пренощува и дозареди с гориво, след което щеше да продължи към летището на Сал, островите Кабо Верде, а после към испанския Гран Канария, за да кацне накрая в Скамптън, Великобритания.
Гай Досън знаеше, че американският му покровител е организирал на всяка спирка кредитни линии, които да покрият разноските за гориво и нощувка. Но не знаеше защо Декстър бе избрал бойния самолет на военноморските сили.
Всъщност причините бяха три.
Декстър бе търсил много и най-вече в родната си Америка, където съществуваше истинска култура на ентусиазъм към стари бойни самолети в готовност за полет. Беше се спрял на южноафриканския „Буканиър“, защото бе малко известен. Можеше да мине за изваден от обращение музеен експонат, който се прехвърля от едно място на друго за нуждите на някаква тематична експозиция.
Самолетът бе лесен за поддържане, а здравата му конструкция създаваше усещане за неунищожимост. Освен това можеше да остане във въздуха с часове.