Това, което знаеха само той и Кобрата, докато Гай Досън връщаше „детенцето“ си в неговата родина, бе, че буканиърът изобщо няма да е музеен експонат. Самолетът се връщаше за бой.
Когато на 11 февруари 2011 сеньор Хулио Лус кацна на Терминал 4, летище „Барахас“, Мадрид, групата посрещачи бе малко по-многочислена.
Кал Декстър вече бе там, чакаше в залата и в компанията на инспектор Пако Ортега спокойно наблюдаваше потока пътници през изхода на помещението за митнически контрол. И двамата стояха при стойките за вестници, като Декстър беше с гръб към пристигащия обект, а Ортега със скучаещо изражение прелистваше някакво списание.
Още преди години, след армията и след дипломирането си като правист, когато работеше в Ню Йорк като консултант по юридически въпроси, Кал Декстър бе установил, че испаноговорящите „клиенти“ са толкова много, че има смисъл да научи испански. И го беше направил. Дори Ортега бе впечатлен. Толкова рядко бе да попаднеш на янки, който говори сносен кастилски. Нямаше смисъл да изтезава английския си. Без да помръдва, той прошепна:
— Ето го.
Декстър нямаше никакъв проблем с идентифицирането. Колегата му Бишоп бе изтеглил снимката към молбата за членство от архива на адвокатската колегия в Богота.
Колумбиецът се придържаше към обичайната си процедура. Качи се в лимузината на хотела, като задържа дипломатическото куфарче, но позволи на шофьора да сложи пътната му чанта в багажника, след което се отпусна на задната седалка по пътя до „Плаза де лае Кортес“. Полицейската кола без отличителна маркировка изпревари лимузината и по този начин Декстър — той вече се бе регистрирал в хотела — пристигна първи.
Декстър бе довел в Мадрид екип от трима души, все взети „назаем“ от ФБР. Бюрото беше откровено любопитно, но всички техни въпроси и възражения нямаха никаква сила пред президентския указ. Единият от екипа преминаваше през всяка заключваща система без никакви проблеми. При това бързо. Декстър бе подчертал важността на бързината. Беше описал проблемите, на които може да се натъкнат, и разбивачът на ключалки бе свил пренебрежително рамене. Нещо друго?
Вторият можеше да разпечатва пликове, да сканира съдържанието за секунди и пак да запечатва пликове. Третият бе просто часови. Не бяха отседнали във „Вия Реал“, а двеста метра по-нататък, но бяха в състояние на постоянна готовност и чакаха обаждане по мобилния телефон.
Когато колумбиецът пристигна, Декстър бе във фоайето. Знаеше коя е стаята на адвоката и вече бе проверил начините за достъп до нея. Имаха късмет. Намираше се в края на дълъг коридор, възможно най-далече от асансьора, което намаляваше опасността от неочаквано и нежелано прекъсване.
Декстър отдавна бе разбрал, че когато става дума за наблюдение на обект, човекът с шлифер, който чете вестник в ъгъла или безцелно виси на входа, е точно толкова забележим, колкото носорог на църковна морава. Така че предпочиташе да се крие пред очите на всички.
Затова облече пъстра риза в ярки цветове, сгърби се над лаптопа си и подхвана разговор на висок глас с някой, когото наричаше „сладурче“. Лус го погледна преценяващо за момент и загуби всякакъв интерес.
Този човек беше като метроном. Регистрира се, поръча си лек обяд в стаята и остана там за дълга сиеста. В четири следобед се появи в кафето „Ист 47“, поръча си каничка „Ърл Грей“ и резервира масата за вечеря. Фактът, че в Мадрид има и други превъзходни ресторанти, изглежда, не го интересуваше.
След минути Декстър и екипът му бяха в коридора. Часовият остана при асансьора. Всеки път, когато кабината спреше и вратата се разтвореше, той показваше със знаци, че е за надолу. На партера театърът се повтаряше. Нямаше никакво достойно за съжаление връзване и развързване на връзките за обувки.
На ключаря му бяха нужни осемнайсет секунди и някакво много авангардно приспособление, за да се справи с електронната врата на апартамента. След като влязоха, тримата се развихриха. Пътната чанта вече бе грижливо разопакована и съдържанието й или висеше в гардероба, или бе сгънато в чекмеджетата. Куфарчето бе върху нисък шкаф.
Ключалката му бе комбинационна и се състоеше от пет колелца с цифри от 0 до 9. Ключарят опря върху нея слушалката на стетоскоп и започна внимателно да върти колелцата, като се вслушваше. Една по една позициите бяха разкрити и след малко ключалката се отвори.
Съдържанието бе предимно документи. Вторият от екипа включи скенера и започна да копира всичко на флашка. Вземаше и връщаше всеки лист с копринени ръкавици. Не се виждаше писмо. Декстър, който също си бе сложил ръкавици, прегледа страничните отделения. Но и в тях нямаше писмо. Той кимна към шкафчетата. В шкафа под плазмения телевизор бе личният сейф.