Сейфът бе добър, но не дотам, че да се опре на технологията, уменията и опита на експерта, който преподаваше теория и провеждаше практически упражнения по техники на взлома в лабораторията в Куонтико. Кодът се оказа, че са първите четири цифри на членската карта на Хулио Лус за Асоциацията на адвокатите в Богота. Писмото бе вътре — дълго, твърдо, в кремав плик.
Пликът беше залепен не само със собственото си лепило, а и с прозрачно тиксо. Експертът по документите гледа това предизвикателство няколко секунди, после извади от куфарчето си някакъв инструмент и разглади с него като с ютия ръба така, както се глади яката на риза. Когато свали инструмента, гърбът на плика се отвори самичък.
Белите ръкавици извадиха отвътре три сгънати листа. С лупа в ръка специалистът провери за наличието на косъм или свръхтънка памучна нишка, която можеше да е сложена за проверка. Нямаше нищо подозрително. Изпращачът явно разчиташе на куриера да предаде посланието му непокътнато в ръцете на сеньорита Летиция Аренал.
Писмото бе копирано и върнато в плика, който на свой ред бе запечатан с помощта на прозрачна течност без миризма, бе върнат в сейфа и оставен в него точно както го бяха намерили. Сейфът бе затворен, а ключалката върната в изходното й положение. Тримата прибраха инструментите си и излязоха.
Часовият при асансьора поклати глава. От обекта нямаше и следа. В този момент асансьорът се качи и спря на етажа. Четиримата бързо се вмъкнаха във вратата на стълбището и се спуснаха на партера пеша. Всичко бе свършено в последния момент, защото от асансьора слезе сеньор Лус — връщаше се в стаята си за вана с ароматни масла и малко телевизия преди вечерята.
Декстър и екипът му се качиха в неговата стая и прехвърлиха съдържанието от флашката на неговия лаптоп. Декстър щеше да даде на инспектор Ортега всичко без писмото, което се залови да прочете.
Не присъства на вечерята, но изпрати двама от екипа си на маса близо до масата на Лус. Те съобщиха, че момичето пристига, вечеря, получава писмото, благодари на куриера и си тръгва,
На следващата сутрин Декстър пое първа смяна. Проследи Лус да слиза на закуска и да избира маса за двама до стената. Момичето дойде, предаде му писмо и Лус го сложи във вътрешния си джоб. След бързо кафе момичето се усмихна благодарно и си тръгна.
Декстър изчака колумбиеца да стане и да се отдалечи, след което, преди обслужващият персонал да се залови с освободената маса, мина покрай нея, спъна се и събори на пода почти празната каничка с кафе на колумбиеца. Като проклинаше непохватността си, взе от масичката салфетка, за да попие петното. Появи се сервитьор и настоя, че това е негова работа. Щом младежът се наведе, Декстър хвана чашката, използвана от момичето със салфетката, и я пусна в джоба на сакото си.
Последваха нови извинения и след няколко уверения от рода на „де нада, сеньор“ той напусна салона за закуска.
— Бих искал — каза Пако Ортега, докато седяха в колата и наблюдаваха Лус да потъва в прохладата на „Ванко Гузман“, — да ни оставите да ги приберем.
— И това ще стане един ден, Пако — успокои го американецът. — Ще дойде и твоят час. Но не още. Това пране на пари е голяма операция. Много, много голяма. Има и други банки в други страни. Искаме да се доберем до тях. Нека координираме нещата и заловим всички.
Ортега изсумтя в знак на съгласие. Като всички детективи, и той бе прекарвал месеци в пасивно наблюдение, преди да се вземе решение за приключване. Търпението бе важно, но чувството за безсилие — влудяващо.
Декстър лъжеше. Не му бе известно за никакви други операции от рода на Лус — Гузман. Но не можеше да допусне отслабване на силата на удара, който „Проект Кобра“ щеше да стовари, когато мъжът с ледения поглед във Вашингтон решеше, че е готов.
А сега искаше да се прибере у дома. Беше прочел писмото в стаята си. То бе дълго, нежно, изразяваше загриженост за безопасността и благосъстоянието на младата жена и бе подписано с „Папа“.
Съмняваше се, че Хулио Лус ще се раздели с писмото през деня или нощта, които предстояха. Може би щеше да заспи в салона за първа класа по време на полета за Богота, но да се доберат до куфарчето в багажното отделение над главата му, пред погледите на стюардесите, беше немислимо.
Онова, което Декстър искаше да разбере преди нанасянето на каквито и да било удари, бе съвсем простичко: коя е Летиция Аренал и кой е „Папа“?