Докато мъглата в съзнанието му бавно се вдигаше, той забеляза хавлия, преметната през облегалката на стол до леглото. Стъпи с омекналите си крака на пода, осъзна, че е чисто гол, и облече хавлията. На масичката до леглото имаше телефон. Той вдигна слушалката, изграчи в нея „ало“, но никой не му отговори.
Отиде до прозорците, дръпна щората и надникна навън. Видя грижливо поддържана морава и пилон, на който се вееше американското знаме. Не, не беше в рая — за него по-скоро бе обратното. Бе отвлечен и се намираше в ръцете на американците.
Бе чувал ужасни разкази за откарване в самолети без опознавателни знаци в чужди земи, за изтезания в Близкия изток и Централна Азия, за години, прекарани в Гуантанамо.
Макар никой да не му бе отговорил по телефона, явно някой беше регистрирал събуждането му, защото вратата се отвори и влезе стюард с бяло сако и поднос. На подноса имаше храна — добра храна, — а Хуан Кортес не бе хапвал, откакто бе изял пакетирания си обяд в дока на Сандовал преди цели 72 часа. Разбира се, той не знаеше, че са минали три дни.
Стюардът остави подноса на масичката, усмихна се и му посочи банята. Хуан надникна в нея. Мраморна баня за римски император, каквито бе виждал по телевизията. Стюардът му обясни с жест, че всичко е изцяло на негово разположение — душ, тоалетна, комплект за бръснене, всичко. После излезе.
Заварчикът изгледа шунката с яйца, сока, препечените филийки, конфитюра и кафето. Ароматът им напълни устата му със слюнка. Сети се, че сигурно са го държали упоен, може би… отровен. И какво от това? И без това можеха да правят с него каквото ей искат.
Седна и започна да яде. Извика в съзнанието си последния си спомен — как полицаят му каза да слезе от колата, железните ръце около гръдния му кош, задушаващата кърпа, натисната върху носа и устата му, усещането, че пропада в небитието. Нямаше никакви съмнения защо е всичко това. Нали работеше за Картела. Но как бяха разбрали?
Когато свърши с яденето, отиде в банята, използва тоалетната, взе душ и се избръсна. Чисто нови кърпи, скъп афтършейв… Беше израсъл с мисълта, че всички американци са червиви с пари. Май беше вярна.
Когато се върна в спалнята, там го чакаше мъж: възрастен, побелял, среден на ръст, жилав. Усмихна му се приятелски — американски приятелски — и каза на испански:
— Hola, Juan. Que tal? — Здравей, Хуан. Как си? — Ме llamo Cal. Hablamos un ratito. — Аз съм Кал. Да поговорим.
Номера, естествено. Чакаше го изтезание. И все пак седнаха удобно и американецът му обясни какво се е случило. Разказа му подробно за отвличането, за запаления форд, за трупа зад волана. Обясни му за идентифицирането на трупа по портфейла, ръчния часовник, пръстена и медальона.
— А жена ми и синът ми? — попита намръщено Кортес.
— Ами… съкрушени са. Смятат, че са погребали теб. Искаме да ги доведем, за да се съберете.
— Да се съберем? Тук?
— Хуан, приятелю, приеми действителността. Не можеш да се върнеш. Картелът няма да повярва на нито една твоя дума. Сигурен съм, че знаеш как постъпват с хората, които смятат, че са минали на наша страна. И със семействата им. В тези неща те са като животни.
Кортес потрепери. Знаеше прекрасно. Не беше виждал с очите си резултата, но бе чувал. Беше чувал и беше треперил. Отрязаните езици, бавната смърт, ликвидирането на цялото семейство. Разтрепери се при мисълта за Ирина и Педро. Американецът се наведе напред.
— Приеми реалността. Сега си тук. Дали сме постъпили правилно, или неправилно — вероятно неправилно, — вече е без значение. Тук си и си жив. А Картелът е сигурен, че си мъртъв. Дори са изпратили свой човек на погребението.
Декстър извади от джоба си DVD, включи плазмения телевизор, вкара диска и натисна бутона на дистанционното. Филмът явно бе заснет от оператор на покрива на някой от високите жилищни блокове на километър от гробището, но разделителната способност бе отлична. Дори с варио.
И Хуан Кортес стана свидетел на собственото си погребение. Снимащият се бе съсредоточил върху лицето на ридаещата Ирина, придържана от един съсед. И на сина му Педро. На отец Исидро. На мъжа отзад — мъж с черен костюм, вратовръзка и очила, — изпратения по заповед на Дона наблюдател. Филмът свърши.
— Сам виждаш — каза американецът и хвърли дистанционното на леглото. — Не можеш да се върнеш. Но и те не могат да дойдат. Хуан Кортес умря в онази пламтяща кола. Това е важният факт. Сега трябва да останеш при нас, тук в Щатите. И ние ще се погрижим за теб. Няма да ти направим нищо лошо. Имаш думата ми, а аз държа на думата си. Естествено, ще трябва да ти сменим името, а в бъдеще може да се наложат и някои други малки промени. При нас има нещо, което се нарича Програма за защита на свидетелите. Ти ще влезеш в тази програма… Ще станеш нов човек, Хуан Кортес, с нов живот на ново място, с нова работа, нов дом, нови приятели. Всичко около теб ще е ново.