— Но аз не искам да е ново! — отчаяно извика Кортес. — Искам си стария живот.
— Не може, Хуан. Старият ти живот приключи.
— А жена ми и синът ми?
— Защо не ги приемеш в новия си живот? В тази страна има много места, където слънцето грее точно както в Картахена. Тук има стотици и хиляди колумбийци, законни имигранти, които вече са се адаптирали и са щастливи.
— Но как могат те да…?
— Ние ще ги доведем. Педро ще порасне тук. Какъв би станал в Картахена? Заварчик като теб? Да ходи всеки ден да се поти на дока? Тук, след двайсет години, може да стане всякакъв. Доктор, адвокат, защо не и сенатор?
Колумбийският заварчик го гледаше зяпнал.
— Педро… синът ми… сенатор?
— Защо не? Тук всеки може да стане всякакъв. Наричаме го американската мечта. Само че за да стане това възможно, ни е нужна помощта ти.
— Но аз нямам какво да предложа.
— О, имаш, приятелю. Тук, в моята страна, онзи бял прах унищожава живота на млади хора като твоя Педро. Пристига в кораби, скрит на такива места, които не сме в състояние да открием. Знаеш какви кораби, Хуан — кораби, на които си работил ти… Виж, сега трябва да тръгвам. — Кал Декстър стана и потупа Кортес по рамото. — Обмисли нещата. Пусни пак филма. Ирина тъгува за теб. Педро плаче за татко си. Всичко може да се развие прекрасно за теб, ако ги доведем и се съберете. И това срещу няколко имена. Е, ще се върна след двайсет и четири часа. Ти, за жалост, трябва да останеш тук. Заради собствената ти безопасност. Да не те види някой, който не трябва. Малко вероятно е, но не е изключено. Така че стой тук и мисли. Хората ми ще се грижат за теб.
Трамперът „Сиди Абас“ никога нямаше да спечели никакви награди за красота, но пък и цялата му стойност като търговски морски съд беше нищо в сравнение с осемте бали в трюма му.
Беше излязъл от либийския залив Сирт и се насочваше към италианската провинция Калабрия. Противно на онова, което си мислят туристите, Средиземно море често е доста бурно. Огромните вълни на мощна буря заблъскаха ръждясалия кораб, който с мъка си проби път източно от Малта към „пръстите“ на италианския полуостров.
Осемте бали бяха карго, разтоварено преди месец с пълното съгласие на пристанищните власти в Конакри, столицата на другата Гвинея, от по-голям товарен кораб, дошъл от Венесуела. От тропическа Африка каргото бе извозено с камиони на север, беше прекосило саваната и бе преминало през нажежените пясъци на Сахара. Пътуването бе непосилно за обикновен шофьор, но коравите типове, които шофираха тези автовлакове, бяха свикнали на всякакви несгоди.
Те прекарваха огромни платформи и ТИР-ове час след час и ден след ден по осеяни с дупки пътища и по пясъчни коловози. На всяка граница и митница имаше протегнати за пари ръце и спуснати бариери, които се вдигаха едва когато подкупните служители извръщаха поглед, та задните им джобове да се издуят от навити на рула едри банкноти в евро.
Отне цял месец, но с всеки метър приближаване към Европа стойността на всеки килограм в осемте бали нарастваше все по-близко до астрономическите цени по улиците. И в крайна сметка автовлаковете спряха със скърцане на спирачките до прашна крайпътна закусвалня в покрайнините на големия град, който беше истинската им дестинация.
По-малки камиони и стари пикапи поеха балите и ги откараха до шумно рибарско селище, състоящо се от няколко сгушени една в друга кирпичени къщи на брега на море, в което рибата почти бе изчезнала и където край порутен кей чакаше трампер като „Сиди Абас“.
Беше април. Трамперът щеше да потегли по последната отсечка на дългия път до калабрийското пристанище Джоя, намиращо се изцяло под контрола на ндрангета. В тази точка собствеността щеше да се смени. Алфредо Суарес в далечната Богота щеше да е свършил работата си и оттук нататък самобитното „почтено общество“ щеше да поеме нещата. Дългът от 50 % щеше да се изплати, а огромната печалба щеше да се изпере през италианската версия на „Банко Гузман“.
От Джоя, само на няколко километра от офиса на държавния прокурор в столицата Реджо ди Калабрия, осемте бали, разпределени вече на много по-малки пакети, щяха да поемат на север към италианската столица на кокаина Милано.
Но капитанът на „Сиди Абас“ нито знаеше това, нито се интересуваше. Той просто бе много доволен, когато подмина мола на Джоя и неспокойното море се намести между кърмата и пристанището. Нови четири тона кокаин бяха стигнали до Европа и на хиляди мили оттук Дона щеше да е много доволен.