Когато се върна с обществен транспорт в мизерния си офис в Службата за обществена защита, Дженкинс си помисли, че момичето има неизтощимо въображение — първо си измисля несъществуващия Доминго де Вега, а сега този Хулио Лус.
Но за втория бъркаше. Същата сутрин сеньор Лус получи от колумбийското министерство на външните работи обаждане, от което едва не получи сърдечен удар.
8
Хулио Лyc, адвокатът от Богота, кацна в Ню Йорк външно невъзмутим, но вътрешно крайно изплашен. След ареста на Летиция Аренал преди три дни той бе провел две дълги и вледеняващи кръвта срещи с един от най-жестоките мъже, които бе виждал.
Макар и преди да бе участвал с Роберто Карденас в заседания на Картела, те винаги се провеждаха под председателството на дон Диего, чиято дума беше закон и който изискваше от другите ниво на достойнство, съпоставимо с неговото.
Само че в стаята в някаква ферма на километри от други човешки същества Карденас бе забравил за всякакви задръжки. Изпаднал в бяс, той сипеше заплахи. Също като Лус, той нямаше никакви съмнения, че в багажа на дъщеря му е бъркано, и бе убеден, че поставянето на кокаина е дело на някое нищожество в товарното отделение на летище „Барахас“ в Мадрид.
Започна най-подробно да описва какво ще се случи на въпросния нещастник, когато го хване, и на Хулио Лус буквално му призля. Накрая двамата съчиниха историята, която щяха да представят на властите в Ню Йорк. И двамата не бяха чували за никакъв Доминго де Вега и съответно не можеха да си представят какво я е прихванало да лети за Америка.
Изходящата поща на затворниците в Щатите се цензурира и Летиция се бе въздържала да пише писмо. Единственото, което Лус знаеше, бе онова, което му бяха казали от външното министерство.
Обяснението на адвоката щеше да бъде, че младата жена е сирак и той й е настойник. Бяха изработени документи, потвърждаващи това. Беше недопустимо да се използват пари, които можеха да се проследят до Карденас, затова Лус щеше да изтегли пари от сметката на собствената си фирма, а Карденас щеше впоследствие да му ги върне. Идеята бе Лус да пристигне в Ню Йорк, без да се безпокои за финансовата страна, да се срещне с повереницата си в затвора и да наеме най-добрия криминален адвокат, достъпен срещу пари.
Лус го направи, при това в същия ред. Очи в очи със своя сънародник, макар в ъгъла на стаята да седеше испаноговоряща служителка на УБН, Летиция Аренал изля историята си пред човека, когото бе срещала само на вечеря и закуска в хотел „Вия Реал“.
Лус се ужаси, но не от разказа за изкусително красивия псевдодипломат от Пуерто Рико, нито от невероятно тъпото й решение да пренебрегне забраната на баща си да лети някога през Атлантика, а от предстоящия изблик на вулканична ярост, когато бащата чуеше всичко това от него — а той щеше да го чуе.
Адвокатът можеше да събере две и две и да получи четири. Фалшивият любител на изкуството „Де Вега“ явно бе част от базирана в Мадрид банда контрабандисти, използващи таланта му на жиголо, за да вербуват нищо неподозиращата млада жена да стане „муле“ и да внесе кокаин в Щатите. Лус изобщо не се съмняваше, че скоро след връщането му в Колумбия в Мадрид ще се изсипе цяла армия от испански и колумбийски главорези с единствената задача да намерят изчезналия „Де Вега“.
Глупакът щеше да бъде заловен, откаран в Колумбия, предаден на Карденас и оттам нататък дори Бог нямаше да може да му помогне. Летиция бе споделила, че в чантичката й има снимка на годеника й, а в апартамента си в Монклоа пази дори и по-голяма. Едно от първите неща, които Лус щеше да направи, бе да поиска връщане на чантичката и да организира вземането на по-голямата снимка от мадридския апартамент. Това щеше да подпомогне издирването на подбудителя на тази катастрофа. Лус смяташе, че младият контрабандист едва ли ще се крие от човешки поглед, защото не можеше да има представа какво иде по петите му, а само щеше да предполага, че е загубил един от товарите си.
Но изтезанията щяха да развържат езика му и той щеше да издаде името на онзи служител в багажното отделение на летището в Мадрид, който бе поставил пакета в куфара. Пълните му самопризнания щяха да принудят Ню Йорк да свали обвинението. Така смяташе Лус.
Само че по-късно в конфискуваната на летище „Кенеди“ чантичка нямаше да се намери никаква снимка, а онази в Мадрид отдавна бе изчезнала. Пако Ортега се бе погрижил за това. Но преди това бе ред на други неща. Лус нае услугите на г-н Боузман Бароу от „Мансън Бароу“, смятан за най-добрия сред асоциацията на криминалните адвокати в Манхатън. Сумата, срещу която г-н Бароу се съгласи да зареже текущите си ангажименти и да прекоси реката, за да отиде в Бруклин, бе наистина впечатляваща.