— Dios mio — прошепна Лус. — И колко ще трябва да изтърпи там?
— Ами… не по-малко от шест месеца, опасявам се. Това време е нужно на кабинета на прокурора да подготви обвинението… все пак това е само един от многото случаи, които им висят на главата. Същото се отнася и до нас. А и вашите частни детективи ще трябва да се потрудят да изровят нещо.
Хулио Лус също предпочете да не бъде откровен. Той нямаше никакви съмнения, че неколцината частни детективи ще бъдат като невинни скаутчета в сравнение с армията корави мъже, които Роберто Карденас щеше да прати да открият унищожителя на дъщеря му. Но бъркаше. Кадренас нямаше да направи нищо подобно, защото дон Диего щеше да надуши. Дона не знаеше за тайната дъщеря, а Дона държеше да знае всичко. Дори Хулио Лус бе смятал, че се среща с приятелка на гангстера, а в пликовете носи издръжката й. Имаше само един плах въпрос. Лимузината се носеше със свистене на гумите през дъжда и най-сетне спря пред луксозната административна сграда, в чийто мансарден офис се бе подслонила скъпата адвокатска кантора „Мансън Бароу“.
— Ако бъде намерена за виновна, сеньор Бароу… каква може да бъде присъдата?
— Трудно е да се каже, наистина. Зависи от уличаващите доказателства, ако бъдат представени такива, от качеството на моята адвокатска защита, от съдията. Но се опасявам, че обществената нагласа в момента е да се даде урок. Да се създаде възпиращ пример. Предполагам, че говорим за двайсетина години във федерален затвор. Слава богу, че няма родители, които да видят това!
Хулио Лус простена. Бароу го съжали.
— Разбира се, картината може коренно да се промени, ако тя се съгласи да стане информатор. Тук наричаме това „съдебно споразумение“. УБН има практиката да сключва сделка срещу информация, която води до залавянето на по-едра риба. Ако разгледаме тази…
— Не може — изпъшка Лус. — Тя нищо не знае и е напълно невинна.
— Е, в такъв случай… много жалко.
Лус беше съвсем откровен. Единствен той знаеше с какво се занимава бащата на младата арестантка, но дори не можеше да си представи, че може да й каже истината.
Май се изниза в юни. „Мишел“ безшумно се рееше в методична схема на контролиране на Източните и Южни Кариби, подобно на истински ястреб, използващ възходящите термални потоци във вечно търсене на жертва. И не му беше за пръв път.
През пролетта на 2006 година съвместна програма на военновъздушните сили и УБН изпрати един „Глобал Хок“ над Карибско море с база във Флорида. Това беше краткосрочна програма за демонстрация на възможностите за контрол над морското пространство. През краткото време на провеждането й безпилотният самолет успя да прехване стотици морски цели. Резултатите бяха достатъчни да убедят флота, че ШИНАМОТ има бъдеще, след което бе направена голяма поръчка.
Но военноморските сили си представяха цели като руския флот, иранските канонерки и севернокорейските шпионски кораби. А УБН си мислеше за контрабандистите на кокаин. Проблемът беше, че през 2006 година „ястребът“ показа каквото можа, но никой не беше способен да разграничи виновните от невинните. Благодарение на талантливия заварчик Хуан Кортес сега властите разполагаха с имената и тонажите на регистрирани в „Лойдс“ товарни кораби. И то не няколко, а близо 40 на брой.
Във ВВБ „Крийч“, Невада, смени мъже и жени наблюдаваха екрана на „Мишел“ и на всеки 2–3 дни малкият й бордови компютър правеше разпознаване чрез установяване на съответствието на предоставеното от Джереми Бишоп подреждане на палуба с истинската палуба на нещо движещо се там долу.
В такъв случай „Крийч“ се обаждаше в запуснатия склад в Анакостия и съобщаваше нещо от рода на:
— До „Кобра“: имаме кораб „Марипоса“, който излиза от Панамския канал в Карибско море.
Бишоп потвърждаваше и въвеждаше в компютъра подробностите за текущия курс на „Марипоса“. Карго за Балтимор. Възможно бе да е взел товар кокаин в Гватемала или в открито море. Или още не бе го получил. Можеше да откара кокаина направо в Балтимор или да го прехвърли нощем на моторница някъде из необятния мрак на залива Чесапийк. А можеше този път изобщо да не прекарва кокаин.
— Да уведомим ли митницата на Балтимор? Или крайбрежната охрана на Мериланд?
— Не още — беше отговорът.
Пол Деверо нямаше навик да обяснява на подчинените си. Запазваше логиката за себе си. Ако търсещите попаднеха веднага на тайника или дори се престореха, че го откриват благодарение на кучетата, два-три поредни подобни успеха щяха да се сторят твърде много на Картела, за да се примири с тях като игра на случайността.