Той не искаше да залавя карго или да предава на други готова информация за подобна операция, след като товарът достигнеше суша. Беше готов да остави на местните власти американските и европейски банди, занимаващи се с внос на кокаин. Целта му бе Братството, а тях ги „болеше“ само ако прехващането бе по море, преди смяната на собственика.
По навик, който си бе създал от времето на борбата срещу КГБ и наемните им убийци от сателитните държави, той изучи врага си крайно внимателно. Вярваше в мъдростта на Сун Дзъ, изразена в „Пин Фа“ — „Изкуството на войната“. Боготвореше древния китайски мъдрец, чийто многократно повтарян съвет бе „изучи врага си“.
Деверо знаеше кой оглавява Братството и бе изучил дон Диего Естебан — собственик на земя, джентълмен, католически учен, филантроп, властелин на кокаина и убиец. Знаеше за Дона, но Дона не знаеше нищо за Кобрата.
На другия край на Южна Америка, точно над бразилското крайбрежие, „Сам“ също патрулираше в стратосферата. Всичко, което виждаха камерите му, се изпращаше на екран в Невада и оттам се препредаваше до компютрите в Анакостия. Търговските кораби бяха много по-малко. Търговията с помощта на големи морски съдове, кръстосващи между Южна Америка и право на изток до Западна Африка, бе нищожна. Всичко се фотографираше и макар имената на корабите да оставаха неразличими от височина 18000 метра, изображенията им се сравняваха с файловете на ОАМЦ в Лисабон, БНП към ООН във Виена и британската АТОП в Акра, Гана.
На пет съвпадения можеха да бъдат дадени имена от списъка на Кортес. Кобрата се вгледа в екраните на Бишоп и си обеща, че и тяхното време ще дойде.
Но имаше още нещо, което „Сам“ бе забелязал и записал.
Самолетите, напускащи бразилското крайбрежие, се насочваха на изток или североизток към Африка. Товарните сред тях не бяха много и не представляваха проблем. Но всеки профил се изпращаше в „Крийч“ и стигаше до Анакостия. Джереми Бишоп бързо ги идентифицираше по типа им и скоро започна да се оформя картина.
Много от тях нямаха обсег. И не можеха да прелетят разстоянието. Освен ако не бяха вътрешно модифицирани. Така че „Сам“ получи нови инструкции. Презаредиха го в базата на Фернандо де Нороня, след което той излетя, за да се съсредоточи върху по-малките самолети.
Наблюдавайки в обратна посока — все едно по спиците на велосипедно колело към главината, — „Сам“ установи, че почти всички такива самолети излитат от голяма естанция, навътре в страната спрямо град Форталеза. Карти на Бразилия от космоса, изпратените от „Сам“ изображения и дискретни запитвания в нотариалната агенция в Белем позволиха ранчото да бъде идентифицирано. Казваше се Боависта.
Американците пристигнаха първи, понеже ги чакаше най-дълъг курс. Дванайсет души се изсипаха в средата на юни на международното летище в Гоа, облечени като туристи. Ако някой се бе поровил из багажа им — а никой не прояви такова желание, — щеше да открие, че в резултат на забележително съвпадение и дванайсетимата бяха напълно правоспособни търговски моряци. В действителност това бе все същият екипаж от американския флот, докарал тук първоначално зърновоза, който сега бе преобразен в „Чесапийк“. Нает от Макгрегър рейс ги докара на брега, където се намираше корабостроителницата „Капур“.
„Чесапийк“ ги очакваше и понеже към корабостроителницата нямаше хотел, мъжете се качиха на кораба, за да си отспят. На следващата сутрин започнаха двудневното запознаване с техниката.
Старшият офицер — а той бе и новият капитан — бе флотски капитан трети ранг, а първият му помощник — един ранг под него. Имаше двама лейтенанти, а останалите бяха от главен старшина надолу. Всеки специалист се съсредоточи в своята конкретна област: командния мостик, машинното отделение, камбуза, радиокабината, капаците на трюмовете.
Когато попаднаха в петте огромни трюма за зърно, моряците застинаха изумени. Долу имаше изцяло оборудвана казарма за специалните сили, разбира се, без илюминатори и дневна светлина, но за сметка на това напълно невидима отвън. Обясниха им, че по време на плаване в открито море нищо няма да налага излизането им на палубата. „Тюлените“ щяха да си готвят сами и пак сами щяха да се грижат за себе си.
Екипажът щеше да се настани в обичайните за всеки кораб помещения, които бяха по-просторни и по-комфортни, отколкото например на ескадрен миноносец.
Имаше каюта за гости с две койки, чието предназначение засега оставаше неизвестно. Ако командирите на „тюлените“ пожелаеха да разговарят с мостика, можеха да го направят, като се придвижат под палубата през четирите разделящи трюмовете врати и едва тогава се качат в залата на командния мостик.