Мендоса пренощува в офицерския клуб в Лажес, за да може да излети към новия си дом на разсъмване. Излетя призори. Втората отсечка беше от 1439 морски мили до Фого, т. е. доста под обсега от 2200 мили.
Небето над Кабо Верде бе ясно. Той се спусна от височина 10000 метра и видя островите под себе си като на пощенска картичка. От 3000 метра височина килватерите на няколкото моторници в морето изглеждаха като бели пера, потопени в синята вода. В южния край на групата, западно от Сантяго, различи стърчащия кратер на угасналия вулкан и свършващата в северозападната страна на скалата сребриста ивица на самолетната писта.
Спусна се още малко, като направи плавен заход над океана, така че вулканът да се вижда от лявата му страна. Знаеше, че има собствена радиопозивна и честота, както и че езикът няма да е португалски, а английски. Той беше „Пилигрим“, а кулата на Фого — „Прогрес“. Натисна бутона за предаване и се обади.
— „Пилигрим“, „Пилигрим“ вика „Прогрес“, чувате ли ме?
Отговори му глас, който познаваше. Гласът на един от шестимата от Скамптън, които щяха да са негов екип за техническа поддръжка. Приятелят му седеше в кулата за контрол на въздушното движение до кабовердския диспечер.
— Чуваме те на пет, „Пилигрим“.
Ентусиастът от Скамптън, друг запасняк, вербуван от Кал Декстър с парите на Кобрата, погледна през дебелото стъкло на ниската контролна кула, различи захождащия откъм морето „Буканиър“ и изрецитира указанията за кацане: ориентация на пистата, сила и посока на вятъра.
На триста метра Жоао Мендоса свали колесника, спусна задкрилките в положение за кацане и започна да следи спадането на скоростта и височината. При такава идеална видимост нямаше особена нужда от помощта на технологията — това беше летене, както бяха летели някога. На три километра от пистата изравни. Пяната на разбиващия се прибой се стрелна под него, колесникът докосна с леко чукване пистата при самия маркер — тя беше двойно по-къса от тези в Скамптън — и той плавно натисна спирачките. Не беше тежък с гориво и беше невъоръжен. Нямаше никакъв проблем.
Спря с двеста метра резерв и пред него се настани малък пикап: човекът в него му направи знак да го следва. Мендоса рулира встрани от терминала в посока на комплекса на училището за пилоти и най-сетне спря.
Заобиколиха го петимата от Скамптън, които бяха дошли тук преди него. Докато слизаше по стълбата, се разнесоха приветствени възгласи. Шестият идваше откъм кулата с нает скутер. Всички бяха дошли преди два дни с британски „Херкулес С130“. Бяха донесли ракетите за подпомогнатото излитане с ускорител, всички мислими инструменти, нужни за поддръжката на „Бука“, и крайно важните муниции за оръдието „Адън“. Сред шестимата — вече сигурни в своите много по-солидни отколкото преди шест месеца пенсии — имаше монтажник, механик, механик по въоръжението („каналджия“), експерт по авиационна електроника и по въздушни комуникации, план-шетист — плюс авиодиспечера, който вече го бе насочвал за кацането.
Повечето от предстоящите мисии щяха да се провеждат в тъмнина, както при излитане, така и при кацане, но имаха цели две седмици за тренировъчни полети. Сега просто го отведоха до жилищното му помещение, където вече бе разстлана екипировката му. После Мендоса отиде в столовата, за да се запознае с колегите си бразилски инструктори и говорещите само португалски кадети. Новият командир и личният му „музеен експонат“ бяха пристигнали. Младежите с нетърпение очакваха предстоящото, защото след четири седмици стоене в класните стаи и запознаване със самолетите на следващата сутрин най-сетне щяха да започнат полети с инструктор.
В сравнение с простичките малки „Тукано“ бившият убиец на кораби изглеждаше направо впечатляващо. Но той скоро бе изтеглен на буксир в хангара с желязна врата, далеч от любопитните им погледи. Същия следобед самолетът бе зареден с гориво, монтираха ракетите на ускорителя и заредиха с муниции оръдейните блокове. Предстоеше нощен тренировъчен полет, но това щеше да стане след два дни. Няколкото пасажери, слезли от совалката от Сантяго в терминала на летището, не видяха нищо.
Същата вечер Кал Декстър проведе по телефона разговор с майор Мендоса и в отговор на очевидния въпрос му каза да има още малко търпение. Наистина нямало да се наложи да чака дълго.
Хулио Лус се опитваше да се държи нормално. Роберто Карденас го бе заклел да пази тайна, но самата мисъл, че мами Дона, та дори и чрез неразкриване на нещо, го изпълваше с ужас. Всъщност и двамата го ужасяваха.