Беше подновил двуседмичните си посещения в Мадрид сякаш нищо не се бе случило. При това пътуване — първото след отиването му до Ню Йорк и след поредния отвратителен едночасов отчет пред Карденас — той отново бе деликатно проследен. Нямаше никаква представа, че е обект на операция, така както нямаше представа и отличната управа на хотел „Вия Реал“, че в стаята му има подслушващо устройство, монтирано от двама души от ФБР под указанията на Кал Декстър. Всеки издаден в стаята звук се чуваше от друг клиент на хотела, настанен в стая два етажа над неговата.
Човекът седеше търпеливо със слушалки на ушите и благославяше бившия тунелен плъх, който му бе запазил удобна стая вместо обичайното в такива случаи — тесен ван на паркинга с ужасно кафе и никакви „удобства“. Когато обектът беше навън в банката, на обяд или на закуска, агентът можеше да се отпусне пред телевизора или със забавните истории в „Интернешънал Хералд Трибюн“, взет от стойката във фоайето. Но тази конкретна сутрин, в деня на връщането на обекта до аерогарата за обратния полет, той слушаше напрегнато с мобилен телефон в лявата си ръка.
Личният лекар на адвоката можеше лесно да разбере хроничния проблем на пациента си: той все пак беше на средна възраст и постоянните полети през Атлантика в никакъв случай не се отразяваха добре на физиологическите му функции. Така че сеньор Лус винаги носеше със себе си обичайния сироп от смокини. Това бе установено при огледа на стаята му, докато се намираше в банката.
След като си поръча каничка „Ърл Грей“ в леглото, сеньор Лус влезе в мраморната си баня, а след това и в тоалетната, както правеше винаги. Там търпеливо изчака облекчение на естествените си нужди, нещо, което отне десетина минути. През това време, зад затворената врата, той не можеше да чуе нищо от спалнята. Именно тогава подслушващият позвъни по телефона.
Въпросната сутрин отново бе осъществено влизане в стаята. Кодът, разбира се, беше различен от онзи при предишното посещение — в действителност той се сменяше за всеки нов гост в тази стая, — но това не можа да затрудни специалиста по ключалки, доведен пак от Кал Декстър. Дебелият мокет заглушаваше всякакви стъпки. Декстър веднага отиде до скрина, където лежеше дипломатическото куфарче. Кодът за него продължаваше да е номерът на членската карта за адвокатската асоциация. Вдигна капака, свърши си работата и отново го затвори. После върна колелцата на ключалката в първоначалното им положение и излезе. Зад вратата на банята сеньор Лус седеше и се напъваше.
Може би щеше да стигне до чакалнята за пътниците в бизнес класа на летище „Барахас“, без да отвори куфарчето си, ако бе оставил самолетния билет в нагръдния си джоб. Само че го бе оставил в папката с документи за пътуването, сложена в страничната преграда на куфарчето. Така че докато на рецепцията разпечатваха сметката му от престоя, той отвори куфарчето си, за да приготви билета.
Ако преживеният преди десетина дни шок след обаждането от колумбийското министерство на външните работи беше тежък, този бе направо унищожителен. Обхвана го такава слабост, че едва не получи сърдечен удар. Без да обръща внимание на подадената му сметка, той се отдръпна и седна на едно кресло във фоайето, с куфарче в скута и невярващ поглед, забит в пода. Пиколото трябваше да му каже три пъти, че лимузината го чака пред вратата. Накрая той стана, слезе залитайки по стълбите и се качи в колата. Тя потегли и той погледна назад. Дали го следяха? Щяха ли да го спрат, да го замъкнат в килия и да го подложат на разпит трета степен?
В действителност се намираше в пълна безопасност. Следен във всяка минута след кацането му, той сега все така незабележимо беше ескортиран до летището. Когато лимузината напусна и предградията, той отново отвори куфарчето, за да се увери, че не му се е привидяло. Но не, нямаше оптическа илюзия. Беше си там, най-отгоре. Кремав плик. Адресиран до „Папа“.
„Балморал“ се срещна с нейния РФА на 50 морски мили от Асеншън. Както повечето от по-старите РФА, корабът бе наименуван на един от рицарите на кръглата маса, в този случай „Сър Гауейн“, и наближавате края на дългата си кариера, а именно зареждане с гориво.
Далеч от всякакви любопитни погледи двата кораба направиха прехвърлянето и екипът на СВМС се качи на борда.
Специалната военноморска служба, много дискретно базирана на брега на Дорсет, Англия, е много по-малка от еквивалентната й американска служба, известна като „тюлените“. При англичаните рядко има на щат повече от 200 души. Макар деветдесет процента от персонала да се набират сред морските пехотинци, те действат също като американските си „братовчеди“ на суша, по море или във въздуха. Провеждат операции в планини, пустини, джунгли, реки или в открития океан. В случая отрядът се състоеше от шестнайсет души.