Хермандад, както Дона сега му обясняваше лично и със смразяващо спокойствие, имал два проблема. Единият бе, че четири отделни пратки, заминали по три различни начина за транспорт, очевидно бяха заловени или унищожени, но по-озадачаващото — а Дона ненавиждаше да бъде озадачаван — бе, че нямаше и намек къде е провалът.
Капитанът на „Белеса дел Мар“ би трябвало да докладва, че има някакъв проблем. Не го бе направил. Двете моторници трябваше да използват мобилните си телефони в случай на нещо съмнително. Не го бяха направили. „Трансол“ бе излетял напълно зареден и в пълна изправност, но бе изчезнал от лицето на земята без SOS сигнал.
— Доста мистериозно, нали така, скъпи ми Алфредо? — Когато говореше с такива гальовни думи, Дона бе най-ужасяващ.
— Да, дон Диего.
— И какво обяснение рисува може би твоето въображение?
— Не знам. Всички преносители разполагаха с достатъчни средства за комуникация — компютри, мобилни телефони, радиостанция на кораба. И имаше уговорени къси кодирани съобщения, за да ни уведомят, ако нещо не е наред. Бяха тествали оборудването и помнеха съобщенията.
— Но изобщо не се обадиха — замислено каза Дона.
Беше изслушал отчета на Главореза и бе заключил, че е крайно невероятно капитанът на „Белеса дел Мар“ да стои зад собственото си изчезване.
Знаеше се, че обича семейството си, и нямаше съмнение, че е напълно наясно каква съдба ги очаква, ако предаде Картела, а на всичко отгоре имаше и шест успешни плавания до Западна Африка зад гърба.
Имаше един общ знаменател под две от трите мистерии: и рибарският кораб, и „Трансол“ имаха за дестинация Гвинея-Бисау. Макар двете моторници при залива Ураба също да оставаха пълна загадка, търсенето на нещо нередно явно трябваше да започне с Гвинея.
— Имаш ли наскоро друга пратка за Западна Африка, Алфредо?
— Да, дон Диего. Следващата седмица. Пет тона по море за Либерия.
— Смени я на Гвинея-Бисау. И нали имаше един твой много умен заместник?
— Алваро… Алваро Фуентес. Баща му беше много високо в стария картел Кали. Роден е за тази работа. Много лоялен.
— Нека тогава придружи това карго. И искам да поддържате връзка на всеки три часа… денонощно — без прекъсване… по целия път. С предварително подготвени съобщения както от лаптопа, така и по мобилния телефон. Нищо по-сложно от обикновено натискане на бутон. А при нас искам денонощно слушане. Разбираш ли — на смени.
— Разбирам, дон Диего. Ще бъде направено.
Отец Еузебио никога не бе виждал нищо подобно. Енорията му бе голяма и в селски район, обхващаше много села, но хората бяха смирени, трудолюбиви и много, много бедни. Не бяха за него ярките светлини и луксозните пристанища на Баранкуила и Картахена. Онова, което бе акостирало пред устието на реката, провираща се през тресавищата към морето, просто нямаше нищо общо с това място.
Цялото село се изсипа на паянтовия дъсчен пристан, за да гледа. Яхтата бе дълга над 50 метра, ослепително бяла, с луксозни каюти на три палуби и излъскан до блясък метален обков. Никой не знаеше кой я притежава, а и никой от екипажа не бе слязъл на брега. И защо да го правят? В селото имаше само един черен път, по който кълвяха кокошки, и една-единствена кръчма.
Онова, което добрият отец и примерен йезуит не знаеше, бе, че акостиралата след два завоя на реката от устието, за да не се вижда от океана, изключително луксозна и способна на океански преходи яхта разполага с шест разточително разкошни каюткомпании, предназначени за собственика и гостите му, и екипаж от десетима души. Яхтата беше построена преди три години в холандска корабостроителница по специална поръчка на собственика и едва ли щеше да се появи в каталога „Едмъндсън“ за продажба (наистина я нямаше) за по-малко от 20 милиона долара…
Изглежда малко странно, че повечето хора се раждат нощем и умират нощем. Отец Еузебио бе събуден в три през нощта от чукане на вратата. Беше момиченцето на едно познато му семейство. Дядо кашлял кръв и мама се тревожела, че може да не дочака сутринта.
Брат Еузебио познаваше този човек. Беше 60-годишен, но изглеждаше на деветдесет, и петдесет години беше пушил възможно най-гадния тютюн. Последните две от тях беше кашлял слуз и кръв. Отецът облече расото, взе си нещата и забърза след момиченцето.
Семейството живееше в една от последните къщи, съвсем до реката. Старецът наистина умираше. Брат Еузебио му даде последно причастие и остана да седи до него, докато той се унесе в сън, от който вероятно нямаше да се събуди. Преди това обаче поиска цигара. Отецът сви рамене и дъщеря му му даде. Нямаше нищо повече, което можеше да се направи. Ако не утре, вдругиден щеше да го погребе. А сега трябваше да си доспи.