Главореза бе посрещнат на летището в Бисау от шефа на операциите за Картела в страната Игнацио Ромеро. Въпреки високата си позиция Ромеро бе подчертано почтителен. От една страна, Валдес бе личен емисар на Дона, от друга, репутацията му всяваше страх в цялата кокаинова индустрия, от трета, Ромеро се бе оказал принуден да докладва за непристигането на 4 големи пратки — две по море и две по въздух.
В подобен бизнес загубата на карго се приема като елемент на неотстранимия риск. На много фази в кокаиновата търговия, особено директните маршрути до Северна Америка и Европа, тези загуби достигат до 15 процента, което щеше да бъде прието от Дона, ако обясненията за тях бяха логични и убедителни. Но загубите по пътя до Западна Африка по време на цялата досегашна служба на Ромеро се бяха оказали близки до нула, което бе основната причина за увеличаване от 20 на 70 процента от цялото количество на доставките през Африка за Западна Европа.
И Ромеро бе много горд от практически стопроцентовата си успеваемост. Имаше на свое разположение в Бижагош цяла флотилия канута и няколко псевдорибарски лодки, всички екипирани с джи пи ес локатори, за да се осигурят надеждни срещи в морето с цел прехвърляне на кокаина.
Към това следваше да се прибави и обстоятелството, че Ромеро държеше местните военни в джоба си. Войниците на генерал Гомес вършеха хамалската работа по разтоварването, а генералът само прибираше тлъстия си пай под формата на дял от кокаина, след което въртеше собствена мрежа за доставки на север към Европа в сътрудничество с нигерийците. Платен с посредничеството на западноафриканската армия от ливански брокери на парични сделки, генералът вече беше много богат човек по стандартите на Цивилизования свят, а по местните беше истински африкански Крез.
И изведнъж да му се натресе всичко това! Не просто четири доставки, а пълно изчезване без намек за обяснение. Сътрудничеството му с емисаря на Дона нямаше алтернатива и той просто бе доволен, че човекът с прозвище Животното е така сърдечен и добронамерен с него. Защо ли си бе представял по-различна картина?
Както винаги, показването на колумбийски паспорт на летището бе знак за край на всякакви формалности. На тримата от екипажа бе наредено да останат на борда на самолета, като използват удобствата на ВИП апартамента, и под никакъв претекст да не слизат, без да оставят поне един на борда през цялото време. После Ромеро откара гостите си със скъпия си джип през изтърбушения от войната център и покрайнините до резиденцията си на десет мили извън града.
Валдес взе двамата си помощници. Единият беше нисък, но несъразмерно широкоплещест. Другият бе висок, кльощав и с обезобразено от шарка лице. И двамата носеха чанти, на които бе спестен митническия контрол. В крайна сметка всички експерти се нуждаят от работните си инструменти.
Главореза изглеждаше непретенциозен гост. Поиска самостоятелна кола и се поинтересува за добър ресторант извън града. Ромеро му предложи „Мар Азул“ на брега на Мансоа зад Куинхамел, заради пресния омар, който бе емблема на заведението. После предложи сам да откара гостите си дотам, но Валдес отклони идеята, взе карта и напусна с едната горила зад волана. Отсъстваха почти до края на деня.
Ромеро бе заинтригуван. Тези хора, изглежда, не се интересуваха от неговите безотказни процедури за приемане на карго и изпращането му по трасетата към Северна Африка и Европа.
На следващия ден Валдес заяви, че обядът край реката бил толкова великолепен, че искал този път да го повторят четиримата. После се качи на джипа до горилата, който, изглежда, щеше да замести трайно редовния шофьор на Ромеро. Ромеро и кльощата седнаха отзад.
Новодошлите като че ли познаваха маршрута добре, защото без да правят справки с картата, безпогрешно се провираха през Куинхамел — неофициалната столица на племето папел. Папел бяха загубили влиянието си след като предната година президентът Вейра — един от тях — бе насечен с мачете на парчета от армията. След това диктатор бе станал генерал Гомес, той пък баланта.
След града обозначеният с табели път за ресторанта се отклоняваше от основното шосе и поемаше по пясъчна алея в продължение на десетина километра. Някъде по средата на разстоянието Валдес кимна встрани и горилата зави по почти несъществуваща пътека към явно изоставена ферма за кашу. В този момент Ромеро започна да ги умолява.
— Тихо, сеньор — спокойно нареди Главореза. Но понеже Ромеро не спря, кльощавият извади нож с тънко острие и опря върха под брадичката му. Ромеро се разплака.
Фермата беше най-обикновена барака, но в нея имаше стол. Ромеро бе прекалено разстроен, за да забележи, че някой е завинтил краката на стола за пода, за да не може да се клати.