Преди това имаше друг материал, който също не повдигна ничии вежди, но той бе на Си Ен Ен от Ню Йорк. Обикновено депортирането от „Кенеди“ на млада колумбийска студентка обратно в Мадрид към учението в университета след оттегляне на всички обвинения срещу нея в Бруклин нямаше да бъде сметнато за заслужаващо излъчване. Но някой се бе обадил тук-там и бе изпратен екип, който да отрази събитието.
Самият материал бе дълъг две минути и бе излъчен във вечерната емисия. Към 21:00 часа излъчването му бе спряно от редакторите. Но докато беше включен, обектът показваше приближаването на кола до терминала за заминаване, а след това двама шерифи, придружаващи видимо потисната симпатична млада жена през залата до бариерата за проверка, където групата бе пропусната без задържане.
Саундтракът обясняваше без навлизане в подробности, че преди няколко седмици г-ца Аренал е станала жертва на опит от престъпник в багажното отделение на мадридското летище да използва куфара й по време на пътуване до Ню Йорк за пренасянето на килограм кокаин, който впоследствие бил открит при случайна проверка на „Джон Ф. Кенеди“. Арестът и направеното впоследствие признание в Испания бяха оневинили колумбийската студентка, която бе освободена да се върне към занятията си по изобразително изкуство в Мадрид.
Материалът в никакъв случай не предизвика сътресение в обществото, но бе видян и записан в Колумбия.
Подобно на много други във висшия ешелон на кокаиновата търговия Карденас не бе развил вкус към показност и лукс. Беше изпълзял от гетото и се бе борил със старите картели за всяка крачка нагоре. Беше един от първите забелязали изгряващата звезда на дон Диего и бе разбрал ползата от централизацията и концентрацията. Точно затова и Дона го бе взел още в началото в новосформирания Хермандад.
Карденас имаше животинските инстинкти на плашлив дивеч — познаваше „гората“, подушваше опасността, но никога не пропускаше да се разправи с противника. Имаше само едно слабо място и един адвокат, чиито прекалено редовни командировки до Мадрид бяха засечени от компютър някъде във Вашингтон, го бе направил достъпно за атака. Когато Кончита, която след раздялата им бе отгледала Летиция сама, почина от рак, той измъкна дъщеря си от гнездото на пепелянки, в което беше обречен да живее, понеже нямаше избор.
Трябваше да избяга в безопасност след залавянето на Еберхарт Милк в Хамбург. Знаеше го — антените му отново не го бяха подвели. Но просто отказа да послуша инстинктите си. Мразеше онова място, наречено „чужбина“ — управляваше армията си от подкупни чуждестранни длъжностни лица посредством млади хора, които се движеха там като риби във вода. Той не можеше да го прави и отлично съзнаваше това.
Като животно в джунглата се преместваше от едно укритие в друго, та макар и в собствената си гора. Имаше 50 убежища, повечето в района около Картахена, купуваше предплатени мобилни телефони за еднократна употреба, както хората купуват бонбонки, и никога не правеше повече от едно обаждане от един и същи телефон, а го хвърляше в някоя река. Беше толкова неуловим, че понякога на Картела му трябваше цял ден, за да го открие. Нещо, което изобщо не бе по силите на свръхефективния полковник Дос Сантос — началника на разузнаването към Полисия Худисиал.
Убежищата му бяха по правило извънградски вили, които използваше за работа — уединени, частично мебелирани, практически спартански. Имаше обаче нещо, в което си угаждаше — телевизията. Притежаваше най-новия модел с плазмен екран и най-чувствителната сателитна антена и навсякъде пътуваше с тях.
Обичаше да сяда на стекче бира, да прескача набързо през сателитните канали или да гледа нещо на DVD плейъра. Обичаше анимационни филми, защото Уили Койота го караше да се смее, а той по природа не беше весел човек. Харесваше полицейските драми на „Холмарк“, защото можеше да се надсмива над некомпетентността на престъпниците, които винаги биваха залавяни, и над безпомощността на детективите, които никога нямаше да заловят Роберто Карденас.
Но днес най-много му харесваше записаният репортаж и той го пускаше отново и отново и гледаше красивата, макар и измъчена млада жена на тротоара пред летище „Кенеди“. Понякога натискаше бутона за стопкадър и оставаше загледан за половин час в дъщеря си — не я бе виждал от години и му напомняше за майка си, Кончита, която наистина му бе останала вярна.
Карденас знаеше, че след онова, което беше направил, за да стане този видеоклип факт, рано или късно някой ще допусне грешка.