Клюкарската мрежа в затвора се нажежи от новините за бягството на галисийския бандит и неспособността на властите да го заловят. Но никой не се съмняваше, че земляците му северозападно от Мадрид, някои от които бяха част от подземния свят, ще му дадат убежище.
Хулио Лус обмисли купчината лъжи, доловени в откъслечните думи между полицаите в коридора. И на сутринта отказа да напусне. Защитаващият го адвокат не знаеше какво да мисли. Но Лус твърдо не желаеше да си тръгва.
— Нямате избор, сеньор — каза му главен инспектор Ортега. — Както изглежда, не можем да изградим обвинение срещу вас. Адвокатът ви тук е прекалено умен за мен. Налага се да се върнете в Богота.
— Но ако си призная…?
В килията се възцари тишина. Адвокатът вдигна безпомощно ръце във въздуха и гневно напусна. Беше направил каквото бе по силите му. И бе успял. Но дори той не можеше да защити глупак. Пако Ортега заведе Лус в стая за разпити.
— А сега — почна Пако, — сега да поговорим. Но ще говорим сериозно. Това е условието да получите убежище тук.
И Лус започна да говори. Знаеше много, и то не само за „Банко Гузман“, но и за останалите. Също като Еберхарт Милк, и той не бе роден да се занимава с тези неща.
Третият удар на Жоао Мендоса бе срещу някогашен френски „Норатлас“, който просто не можеше да бъде сбъркан под лунната светлина заради двойния си опашен стабилизатор и отварящата се отзад товарна врата. И дори не беше по курс за Гвинея-Бисау.
Морето край Дакар, столицата на Сенегал, гъмжи от едра риба и привлича спортисти от цял свят. Навътре в открито море, на 50 морски мили в Атлантика, чакаше голяма лодка за спортен риболов модел „Хатерас“. Беше идеалният „параван“, защото гледката на бързия бял морски съд с балансиращи поплавъци и наклонените под ъгъл през борда при кърмата му рибарски пръти разсейва всякакви подозрения.
„Синият марлин“ се поклащаше леко в нощното вълнение и сякаш чакаше рибата да започне да кълве призори. Благодарение на удобствата на джи пи ес технологията позицията на лодката бе известна с точност до 100 метра. А екипажът й чакаше с мощни фенери в ръка, за да излъчи нагоре уговорения код, когато чуят приближаването на самолета. Само че не се приближи никакъв самолет.
„Норатлас“ — или по-точно парчетата от него — лежеше на морското дъно на 500 морски мили югозападно от това място. На разсъмване екипажът на „Синият марлин“, който изобщо не се интересуваше от риболов, спортен или какъвто и да било, пое обратно за Дакар, откъдето изпрати кодиран имейл, че не е имало среща в морето и че в тайника под машинния отсек няма никакъв тон скрит кокаин.
Септември премина в октомври и дон Диего свика извънредно заседание. Ставаше дума не за анализ, а по-скоро за аутопсия.
Двама от борда не се явиха. За ареста на Хулио Лyc в Мадрид вече се знаеше, макар не и за факта, че е минал на другата страна.
А Роберто Карденас просто не можа да бъде открит. Дона смяташе най-сетне да загуби търпение относно навика на картахенеца да изчезва в джунглата и да не се обажда дори на мобилния си телефон. Но така или иначе основната цел на съвещанието бе обсъждането, на някои числа и тук облаците се сгъстяваха над главата на Алфредо Суарес.
Новините определено бяха лоши и ставаха все по-лоши. Направените вече поръчки изискваха най-малко 300 тона чист кокаин да стигат до Съединените щати и Европа всяка година. Към тази дата поне 200 тона вече трябваше да са преминали безопасно. Но всъщност бяха успели да го направят само 100 тона.
Катастрофите се разгръщаха едновременно на три фронта. В пристанища по границите на Щатите и Европа все повече контейнери биваха подлагани на случайни проверки, но честотата на тези проверки беше достигнала такова ниво, че те вече не можеха да се разглеждат като „случайни“. На Дона отдавна му бе станало кристално ясно, че е под атака. Черният облак на подозрението бе паднал върху Експедитора, Суарес. Той единствен знаеше кои точно контейнери пренасят и кокаин.
Защитата му бе, че от над 100 пристанища на два континента, където се получаваха контейнери, само в четири митниците правеха поредица от успешни удари. Онова, което Суарес още не знаеше, бе, че реда си чакаха още седем други пристанища, за които Кобрата бе дал данни, че там оперират корумпирани длъжностни лица.
Вторият фронт бе с участието на търговските кораби в открито море. Забелязваше се пик в броя на големите кораби, спирани и претърсвани насред океана. Не можеше да има никакво съмнение, че целта са именно те. В някои случаи кокаинът беше скрит на борда още на пристанището, от което се тръгваше, и оставаше на мястото си до акостирането на кораба в пристанището на дестинацията му.