— Искаш да кажеш, че той може да има това и на други машини, та ако видиш същия код, ще знаеш, че е замесен Центъра.
— Да. Ще знам, че са използвали тази крайно рядка зловредна програма и че нападателят, точно както Центъра, не е почистил тази част от машината. Тогава може да се предположи според мен, че става дума за същия човек.
— Според теб как е успял да качи вируса в компютъра на Картал?
— За човек с умения като на Центъра това е детска игра. Трудното при инсталирането на вирус е социалното инженерство или да накараш хората да направят онова, което искаш. Да щракнат с мишката на програма, да идат на интернет страница, да си напишат паролата, да вкарат флашка — такива неща. Центъра и либиецът са се познавали, нали са си общували, а и от електронната поща е ясно, че либиецът не е подозирал, че Центъра наблюдава машината му, управлява камерата му, влиза през пролуките в програмите, за да инсталира свои неща и да трие отпечатъците си. Картал е бил напълно негов.
— Много добре — каза Джак. Светът на компютърните хакери му беше непознат, но разбираше, че в много отношения шпионажът си е шпионаж и че много от принципите са същите.
Гавин въздъхна.
— Още не съм свършил с диска. Може да мине още месец или дори повече време. Засега имаме само електронен отпечатък, който можем да свържем с Центъра. Това не е много, но е все нещо.
Джак отвърна:
— Трябва да се срещна с Гери и останалите оператори и да им кажа какво си открил. Искаш ли сам да го направя, за да си идеш и да се наспиш?
Гавин поклати глава.
— Не. Ще се оправя. И аз искам да съм на срещата.
ДЕСЕТ
Тод Уикс не беше правил нищо подобно, но пък и никога не беше идвал в Шанхай.
Намираше се тук за шанхайското изложение на високите технологии и въпреки че не идваше за първи път на търговско изложение, несъмнено сега за първи път срещаше красиво момиче в хотелски бар, което съвсем ясно дава да разбере, че иска той да иде с нея в стаята й.
Момичето беше проститутка. Тод може и да не се славеше като най-големия светски лъв, но доста бързо схвана всичко. Момичето се казваше Бао, което значело, според обяснението й със силен, но съблазнителен акцент, „скъпоценно съкровище”.
Двадесет и три годишна, тя изглеждаше разкошна, с дълга права черна коса с цвят и блясък на черен гранит и с плътна червена дреха, която изглеждаше ефектна и същевременно секси. Имаше дълго и стройно тяло и когато Тод я видя за първи път, я сметна за кинозвезда или танцьорка, но като срещна погледа й, тя хвана своята чаша с шардоне от мраморния бар с деликатните си пръсти и я вдигна към него с нежна, но уверена усмивка.
Именно в този момент Тод разбра, че тя е „работещо момиче” и че точно сега работи.
Запита я дали може да й купи нещо за пиене и барманът напълни чашата й за вино.
Тод Уикс не се занимаваше с такива неща, но момичето му се стори така зашеметяващо, че той реши да направи едно изключение само този път.
Преди Шанхай Тод беше свестен човек със свестен живот. Тридесет и шест годишен, той представляваше калифорнийската компания „Адвантидж Текнолоджи Солушънс” за информационни технологии във Вирджиния, Мериленд и Вашингтон. Притежаваше нелош дом в привлекателния „Уест Енд” на град Ричмънд, имаше две хубави деца и съпруга — по-умна, по-красива и по-успешна в работата си като фармацевт, отколкото той в своята.
Имаше всичко, не можеше да се оплаче, а и нямаше врагове.
Не и до тази вечер.
По-късно, когато мислеше за тази вечер, обвиняваше водката с тоник, която пиха с колегите си след вечеря, както и леката замаяност от лекарството за настинка заради инфекцията в синусите по време на двадесет и четири часовия полет от летище „Дълес”.
Винеше и проклетото момиче. Бао, скъпоценното съкровище, което осра живота му.
Малко преди полунощ Тод и Бао излязоха от асансьора на единадесетия етаж на хотел „Шератон Шанхай Хонгку”. Ходеха ръка за ръка, като Тод се поклащаше леко от алкохола, а сърцето му биеше развълнувано. Когато стигнаха края на коридора, Тод не изпитваше вина или угризения за онова, което предстоеше, и единствено се питаше как ли ще скрие от жена си, че е изтеглил от банкомата 3500 китайски юана или над 500 долара. Но си каза, че ще мисли за това сутринта.
Сега не беше време за подобен стрес.
Апартаментът й се оказа точно както неговия, с голямо легло в стаята до хола с дивана и големия телевизор, но в нейната имаше свещи и миришеше на тамян. Двамата седнаха на дивана и тя му предложи още една напитка от бара, но притеснен, че няма да се представи добре след толкова пиене, той отказа.