— Конщанса не е вкъщи — информира го сухо.
— Разбирам — отвърна Томаш разочаровано. — Наистина ли не мога да поговоря с нея?
— Вече ви казах, че не е вкъщи — повтори тъщата грубо, разчленявайки думите, като че говореше на дете.
— А Маргарида?
— Вътре е. Ще я извикам.
Преди дона Тереза да успее да влезе, за да извика внучката си, Томаш ѝ подаде букета.
— Бихте ли ѝ предали поне тези цветя?
Тъщата се поколеба, изгледа го отгоре додолу, като че ли искаше да каже, че злоупотребява, и отново поклати глава, ликувайки вътрешно, че ѝ се удава още една възможност да му откаже.
— Не сте цвете за мирисане.
Маргарида току-що беше обядвала, поради което се отправиха направо към мястото, което искаше да посетят. Зоологическата градина. Прекараха следобеда, скитайки из парка и похапвайки пуканки и сладък памук. Змиите и другите влечуги я накараха да се притисне до баща си, същото се повтори и пред клетките с дивите зверове, но спектакълът на делфините беше нещо ралично и малката не се умори да скача и ръкопляска на показаните трикове. Томаш неволно сравни атмосферата в зоологическата градина с тази в Кинта да Регалейра; докато едното място преливаше от весело и пъстро оживление, другото оставаше стаено под мрачния си зловещ ореол. Толкова различни и толкова подобни едновременно, и двете места бяха тематични паркове, създадени от един и същи човек, Карвальо Монтейро, милионера, който в началото на XX век беше събрал диви животни в Лисабон и езотерични мистерии в Синтра.
Небето придоби яркочервени и златисти оттенъци, слънцето се спускаше да срещне хоризонта. Чувствайки как вечерният хлад напредва ведно с настъпващия мрак и прониква през дрехите им, те излязоха от зоологическата градина и се прибраха на топло в колата. На връщане към къщи минаха през търговския център в Оейраш и напазаруваха, за да напълнят хладилника. Маргарида си поиска касетка с детски рисувани филмчета и напълни количката с шоколади.
— За приятелите ми — обясни.
Томаш вече се беше отказал да се протипоставя на тези изблици на щедрост, дъщеря му обичаше да купува подаръци за всички и стигаше дотам, че подаряваше и свои неща, когато някой ѝ ги поискаше. Излязоха от супермаркета и отидоха в ресторант за бързо хранене, където си поръчаха хамбургери с пържени картофи за двама и сок.
— Как се казваш? — попита Маргарида, докато наблюдаваше младежа, който сръчно опаковаше храната.
— Моля? — изненада се той, вдигайки глава, за да погледне това странно момиче, което го беше заприказвало на касата.
— Как се казваш?
— Педро — отговори, все така забързан да изпълни поръчката.
— Женен ли си?
Младежът прихна да се смее, развеселен от неочакваната недискретност на малката.
— Аз ли? Не съм.
— Имаш ли си гадже?
— Ммм… да.
— Готина ли е?
— Маргарида — отряза я Томаш, който виждаше накъде отива разпитът и как служителят се беше изчервил. — Остави господина на мира, той работи.
Малката млъкна за момент. Но само за момент.
— Целуваш ли я по устата?
— Маргарида!
Занесоха пакетите с храна вкъщи. Вечеряха в хола, гледайки телевизия, с пръсти, изпоцапани с кетчуп и мазнина от готовата храна. Към единайсет часа отидоха да си легнат; Томаш се видя принуден да ѝ прочете, за стотен път, приказката за Пепе’яшка, това беше ритуал, от който тя не се отказваше.
— И така, какво прави през седмицата? — попита я баща ѝ, когато притвори книгата, Пепеляшка вече беше щастливо заживяла със своя принц в двореца.
— Ходих на училище и на докто’ Оливей’а.
— А, така ли? Какво каза той?
— Че т’ябва да нап’авя още изследвания.
— На какво?
— На к’ъвта.
— На кръвта ли? Това е ново. Защо?
— Защото съм много бледа.
Томаш я изгледа. Кожата ѝ наистина беше бяла, но сега беше по-скоро бледа, с не съвсем здрав вид.
— Хм — измърмори, докато я наблюдаваше. — И какво още каза?
— Че т’ябва да п’авя диета.
— Ама ти не си дебела.
Маргарида сви рамене.
— Така каза.
Томаш се обърна към нощното шкафче и изгаси настолната лампа. Гушна се до дъщеря си и я зави по-добре.
— А мама? — попита на тъмно. — Как е тя?
— Добре е.
— Още ли плаче?
— Не.
— Не плаче ли?
— Не.
Таткото млъкна за малко, разочарован.
— Мислиш ли, че тя вече не обича татко? — попита, за да пробва.
— Не.
— Не ме ли обича?
— Не.
— Защо говориш така, малката ми?
— Защото тя си има сега нов п’иятел.