Шокът бе жесток. Месеци наред бяха хранили надежди за това дете, бяха лелеели мечти за момичето, което щеше да продължи рода, с което щяха да пребъдат отвъд живота; цялата кула се срути от онези няколко сухи думи. Остана им само безверието, отрицанието, чувството за несправедливост, яростното негодувание. Вината беше на акушер-гинеколога, който нищо не беше разбрал, болниците, които не бяха подготвени за подобни ситуации, политиците, които нехаеха за истинските проблеми на хората, проклетата държава, в която бяха принудени да живеят. После ги обзе чувството за загуба, дълбока болка и непреодолимо чувство за вина. Защо аз? Защо моето дете? Защо? Задаваха си въпроса хиляди пъти и дори сега Томаш се улавяше, че го повтаря. Прекараха безсънни нощи, питайки се в какво бяха съгрешили, търсейки своята отговорност, грешките и пропуските, причините, смисъла на всичко това. В един по-късен етап престанаха да се притесняват за себе си и се обърнаха към детето. Задаваха си въпроси за бъдещето ѝ. Как ще се справя в живота? Какво ще стане с нея, когато порасне и когато родителите ѝ няма да са с нея, за да ѝ помагат и да я пазят? Кой ще се погрижи за дъщеря им? Как ще се издържа? Дали ще живее добре? Би ли могла да бъде самостоятелна?
Ще бъде ли щастлива?
Стигнаха дотам, че пожелаха да умре. Щяха да го приемат като израз на божията воля, мислеха те. Израз на милосърдие. Навярно би било по-добре за всички, по-добре за самата нея, би ѝ спестило толкова излишно страдание! Не се ли казваше: „Всяко зло за добро“?
Една усмивка на бебето, един поглед само, невинна сърдита муцунка и всичко изведнъж се промени. Като във фокуснически трик, престанаха да гледат на Маргарида като на ненормална и припознаха в нея своята дъщеря. Оттогава насам съсредоточиха всичката си енергия в момичето, нищо не беше достатъчно, за да ѝ помогне, известно време дори храниха илюзията, че биха могли да я „излекуват“. Животът му се превърна в едно непрестанно обикаляне от институт в институт, от болница в болница, от аптека в аптека, с периодични кардиологични, офталмологични и аудиологични изследвания на щитовидната жлеза, на атланто-аксиалната нестабилност, безброй прегледи и тестове, които изтощиха всички. Цяло чудо бе, че Томаш успя, при всичко това, да приключи докторантурата си по история, оказа се невероятно трудно да изучава ренесансов криптоанализ, със сложните шифри на Алберти, Порта и Виженер, докато се пребиваха да тичат от лекар на лекар и от изследване на изследване. Парите не стигаха, заплатата му във факултета и онова, което тя припечелваше от преподаването на визуални изкуства в училище, едва покриваха ежедневните им разходи. В крайна сметка това огромно усилие не можеше да не се отрази върху живота на семейството; Томаш и Конщанса, погълнати от проблемите, почти престанаха да се докосват. Нямаше време за това.
— Тати, хайде да попеем!
Томаш изтръпна при връщането към настоящето. Отново погледна в огледалото и се усмихна.
— Мислех си, че си забравила, малката ми. Какво искаш да ти изпея?
— Онази за Ма ’га ’ита, погледни ме.
Таткото се прокашля, настройвайки глас:
Маргаритка аз съм,
В твоята градина цвете.
Твоя аз съм,
Мили татко,
Знам за мен се грижиш зиме и лете.
— Б’аво! Б’аво! — възкликна тя, въодушевена, пляскайки с ръце. — Сега, Зе, стегни си в’ъзката.
Паркира в гаража на факултета, все още полупразен в девет и половина сутринта. Качи се на асансьора до шестия етаж, отиде до кабинета си да провери пощата и после до канцеларията, за да вземе ключовете, слезе по стълбите до третия етаж, преминавайки между студентките, които се тълпяха в коридора и шумно разговаряха. Появата му, както обикновено, предизвика възбуден шепот сред момичетата, за които Томаш беше страхотен любовник, висок, трийсет и пет годишен хубавец с блестящи зелени очи; очите бяха най-очебийното наследство от хубавата му прабаба французойка. Отвори вратата на зала Т9, наложи се да щракне ред електрически ключове, за да включи всички лампи, и постави чантата си на бюрото.
Студентите влязоха в шумен рояк, надвиквайки се в утринна гълчава; пръснаха се на групи из малката зала и заемаха обичайните си места в неизменно приятелско обкръжение. Професорът извади записките от чантата си и седна; остана така, изчаквайки студентите да се настанят и закъснелите да влязат. Загледа се в лицата, които познаваше едва от два месеца, от началото на учебната година; почти всички бяха момичета, едни — още сънени, други — бодри, повечето — леко небрежни, от интелектуалния тип, които предпочитаха да ходят с опърлени от слънцето мигли вместо гримирани. Томаш вече можеше да им направи идеологически портрет. Небрежните обикновено бяха с леви убеждения, отдаваха преимущество на съдържанието и пренебрегваха формата; най-спретнатите бяха общо взето от десницата, католички, дисциплинирани и външно незабележими; в третата категория попадаха ценителките на удоволствията в живота, гримирани и парфюмирани, те не се интересуваха нито от политика, нито от религия, тяхната идеология беше да намерят младеж, обещаваща партия за съпруг. Шумът се проточи, но закъснелите оредяваха, вмъквайки се един по един.