Не.
Не беше само секс, не можеше да бъде. Искаше му се да е така, но не беше. Щеше да бъде секс, ако се бе наситил още първия път, когато отиде да обядва при нея, а се озоваха вкопчени един в друг с ненаситна страст, отдавайки се на похотта, която ги изгаряше, и наслаждавайки се сластно на сладката телесна нега; щеше да бъде секс, ако и двамата се бяха задоволили със спорадични забежки, страстни, но краткотрайни; би било секс и само секс, ако се чувстваше празен отвътре, след като я обладаеше, след като се разтовареше от неудържимото желание, което тя събуждаше и разгаряше в него. Но истината беше, че Томаш беше станал чест посетител на шведката, беше свикнал след обяда да наминава през апартамента ѝ, изневярата се беше превърнала в рутина, нещо като навик, приятно регламентирано положение в работния ден.
Имаше нещо в нея, което събуждаше най-похотливите му желания. Беше чувал да казват, че жените с големи гърди не са особено добри в леглото; но ако това беше вярно, то Лена със сигурност беше изключение. Шведката се беше оказала освободена, страстна, изпълнена с въображение и желание да му достави удоволствие, шумна, когато я обладаваше. Освен това тя не предявяваше почти никакви претенции; задаваше му въпроси върху изследването му, свързано с труда на професор Тошкано, но не го притесняваше с любопитство относно семейния му живот, беше ѝ достатъчно да е с нея почти всеки следобед. Истината беше, че почти неусетно, запазвайки си успокоителна независимост, Лена се беше превърнала в част от живота му, в отдушник и спокоен пристан сред всекидневните проблеми, в забавна разтуха.
Отпи от чашата с изстинало мляко и повтори мислено намерения от него израз. Забавна разтуха. Ето, това беше. Лена се беше превърнала в играчка, тя беше играчката, която го караше да лети, куклата, която, макар и само за час-два, изтриваше от паметта му вечните проблеми със здравето на Маргарида и задълженията към Конщанса. Всекидневните му грижи бяха като вода, която Лена попиваше като гъба; любовницата му беше станала приятно забавление в живота му, имаше нужда от нея, за да се разсее, за да преодолее натрупаното през деня напрежение. С нея Томаш преосмисляше преживяното и успяваше да го види в друга светлина; Лена му помагаше да изпита чувствата си, да изживее различни моменти, да се откъсне от трудностите си в живота и в известен смисъл, да смекчи неприятностите, да се дистанцира от тях, за да ги разбере по-добре. Благодарение на любовницата си Томаш се чувстваше облекчен от потискащите го грижи; връзката им се беше превърнала в нещо като предпазна клапа, която го защитаваше от ужасяващата преса на постоянните проблеми.
Съзнаваше, че откакто се беше свързал с Лена, по някакъв странен и необясним начин той беше станал по-внимателен с дъщеря си и по-мил с жена си, сякаш едната връзка помагаше на другата. Това бе някакъв сложен парадокс, труден за разбиране и почти невъзможен за обяснение, но въпреки това, съвсем реален и осезаем. Връзката с любовницата му се беше обособила като място, където, благодарение на временния отдих, намираше пространство, за да разреши личните си проблеми. Разтоварваше се и променяше гледната си точка, имаше възможност да погледне на нещата по различен начин, по-открито, по-спокойно. Истината, необяснимата истина беше, че благодарение на Лена чувстваше как укрепва връзката със семейството му, Конщанса и Маргарида му бяха станали по-скъпи.
Изпи на една глътка останалото в чашата мляко. Погледна часовника, беше девет и десет сутринта, време да тръгва. Стана от масата и облече сакото. Трябваше да посети един човек в Лисабон.
ТЯСНАТА УЛИЦА, КЪДЕТО ГО БЕШЕ ОТВЕЛ НАДРАСКАНИЯТ в бележника му адрес, изглеждаше тиха, потънала в почти безметежен провинциален покой, макар че се намираше в самия център на града, точно зад „Маркиз де Помбал“, перпендикулярна на улицата, която се изкачваше до търговския център „Аморейраш“. Старата сграда бе притисната между други, по-модерни здания; беше един от онези блокове със задни дворове, които се срещат само из провинцията, примитивен и недодялан на вид, с двор, пълен с марули, зеле, картофи, кудкудякащи кокошки и кочина до кокошарника; ябълково дърво стърчеше до зида като безмълвен страж.