Томаш свери номера на вратата и се огледа. Не му се вярваше, че това е домът на професор Тошкано. Но записаният набързо адрес, който имаше, не оставяше никакво съмнение, бяха му го дали от Лисабонския университет. Макар и не съвсем убеден, бутна портичката на оградата и тръгна по пътеката, ограждаща градината. Закова се на място, заслушан в шума наоколо; очакваше всеки момент да изскочи някое куче пазач с оголени зъби, но дочу само кроткото кудкудякане на кокошките. Добил кураж, направи няколко крачки по-уверено, нямаше и помен от страшен ротвайлер, нито от немска овчарка.
Входната врата зееше полуотворена. Вмъкна се в блока, потъвайки в мрака; потърси опипом електрическия ключ и най-накрая го намери; натисна го, но не светна; пак го натисна, но си остана тъмно.
— По дяволите — измърмори ядосано.
Изчака очите му да свикнат с оскъдната светлина. През вратата се процеждаше дневна светлина, неясна и мека; утрото беше сиво и едва се виждаше. Въпреки това, започна да различава формите. Отдясно имаше старо дървено стълбище, до него, в оградено с решетки пространство, досущ като клетка за птици, стоеше асансьорът, стар и ръждясал; ако се съдеше по вида му, отдавна беше извън употреба. Отвратителна воня изпълваше коридора; смърдеше на гнило, на стари, изхвърлени вехтории. Томаш неволно сравни сградата с онази, в която живееше Лена; онази беше стара, но обитаема, докато тази тук приличаше на порутен дом, обречен на събаряне, в който витаеше нещо призрачно.
Опита се да прочете адреса отново, но сянката върху хартията беше непрогледна. Пристъпи отново към входа, където имаше достатъчно светлина, за да види записаното; освен това си припомни указанията, че домът на професор Тошкано се намира на партера. Огледа се по коридора и откри две врати. Опипа стената, за да намери звънеца, но не откри нищо. Долепи ухо до студеното дърво на първата врата и се ослуша; не чу нищо. Зад втората врата обаче долови някакво движение. Почука на вратата. Чу нещо да се влачи, някой се приближаваше. Вратата се отвори, опъвайки метална верига; възрастна жена с посивяла разрошена коса, облякла син пеньоар върху бежова пижама, надникна през пролуката с въпросително изражение.
— Кажете, моля?
Имаше слаб, треперлив и плах глас.
— Добро утро. Вие ли сте госпожа Тошкано?
— Да, аз съм. Какво желаете?
— Идвам… ммм… като представител на Нов лисабонски университет.
Млъкна за момент, очаквайки, че това ще се окаже достатъчно. Но черните очи на жената останаха вперени в него, явно Томаш не беше произнесъл „Сезам, отвори се“.
— Да?
— Във връзка с проучванията на съпруга ви.
— Съпругът ми почина.
— Знам, уважаема госпожо. Моите съболезнования. — Поколеба се смутено. — Аз… ммм… аз идвам тъкмо за да довърша проучването на вашия съпруг.
Жената присви очи с недоверие.
— Кой сте вие?
— Аз съм професор Томаш Нороня от Катедрата по история към Нов лисабонски университет. Помолиха ме да довърша научната работа на професор Тошкано. Ходих до Лисабонския университет и ми дадоха този адрес.
— Защо искате да довършите изследването?
— Защото е много важно. Това е последната научна работа на съпруга ви. — Реши, че беше намерил силен аргумент и стана по-уверен, по-убедителен. — Вижте, животът на един човек е неговият труд. Съпругът ви вече не е жив, но ние сме длъжни да дадем живот на труда му. Би било жалко, ако този труд не излезе на бял свят, не мислите ли?
Жената смръщи вежди замислено.
— И как смятате да дадете живот на труда му?
— Като го публикувам, разбира се. Така ще получи подобаващо признание. Но това естествено би било възможно само ако успея да възстановя проучването на съпруга ви.
Старицата остана замислена.
— Вие не сте от фондацията, нали?
Томаш преглътна сухо и усети капчиците ледена пот, които избиха по челото му.
— Каква фондация? — попита той.
— Американска.
— Аз съм от Нов лисабонски университет, госпожо — каза той, избягвайки прекия отговор. — Португалец съм, както виждате.
Жената изглеждаше доволна от отговора. Махна веригата и отвори вратата, като го покани да влезе.
— Искате ли чай? — попита тя, докато го водеше към хола.
— Не, благодаря, закусих преди малко.
Холът изглеждаше старомоден и запуснат. Тапети на цветчета и резбовани фризове красяха тази част на дома; виждаха се картини по стените, портрети на хора със сурови лица, идилични пейзажи и древни кораби; хлътнали вехти кресла стояха около малък телевизор; от другата страна на хола, на бюфета от буково дърво, бяха изложени черно-бели семейни снимки в бронзови рамки. Из къщата миришеше на мухъл. Блещукащи прашинки, уловени от лъч светлина, танцуваха във въздуха близо до прозореца; приличаха на миниатюрни светулки, светли точици в бавен танц, ефирни и флуоресцентни, носещи се из застоялия въздух в хола.