— Извинете ме за безпорядъка.
— Моля ви, госпожо. — Огледа се наоколо. Наистина всичко изглеждаше занемарено; беше мръсно, виждаха се петна по пердетата и креслата и слой прах по мебелите. — Всичко е наред, не се притеснявайте.
— Откакто Мартиньо почина, нямам сили да подреждам.
Томаш си припомни името на професора. Мартиньо Вашконселош Тошкано.
— Такъв е животът, госпожо. Какво да се прави?
— Така е — съгласи се старицата примирено. Изглеждаше възпитана жена, макар и доста сломена.
— Дните ни са преброени. Докато усетим, и всичко свършва.
— Така си е. — Направи широк жест с ръка, сочейки наоколо. — Знаете ли, тази сграда е била построена от дядото на мъжа ми в началото на века.
— Наистина ли?
— Била е една от най-хубавите сгради в Лисабон. По онова време не е имало строежи като сега, като тези ужасни сгради, които издигнаха наоколо. Не, тогава всичко е било изпипано до съвършенство. На Рогунда имаше прекрасни къщи, беше много красиво.
— Представям си.
— Но времето не прощава. Вижте това. Всичко е старо, гнило, пред разпадане. След някоя и друга година ще съборят къщата, няма да издържи дълго.
— Да, рано или късно ще стане, неизбежно е.
Жената въздъхна. Оправи пеньоара и приглади кичур коса.
— Кажете ми сега, какво по-точно ви е необходимо?
— Трябва да прегледам документите и всички записки на съпруга ви от последните шест-седем години.
— Проучването, което правеше за американците?
— Да… ммм… не съм сигурен. Бих искал да видя материала, събран от него.
— Значи изследването за американците. — Прокашля се. — Знаете ли, Мартиньо беше нает от някаква фондация в Америка. Плащаха му цяло състояние. Той тръгна из библиотеките, ходи до Торе ду Томбо да чете ръкописи. Все четеше и четеше, до пълно изтощение, толкова стара хартия прелистваше, че се връщаше у дома с почернели от прах ръце. Но един ден той откри нещо, което много го развълнува; приличаше на дете, когато се прибра вкъщи. Аз четях нещо, а той само ми повтаряше: „Мадалена, открих нещо необикновено, наистина необикновено“.
— И какво беше то? — попита Томаш нетърпеливо и се приведе над креслото, по-близо до домакинята.
— Никога не ми каза. Знаете ли, Мартиньо беше особен човек, обожаваше кодове и ребуси. Никога нищо не ми обясняваше. Тогава само ми каза: „Мадалена, засега това е тайна, но когато разбереш, направо ще ахнеш“. И аз го оставих на мира. Докато се занимаваше с неговите си работи, беше щастлив, разбирате ли? Тръгна да пътува, ходи до Италия, до Испания, на разни места, все заради това проучване. — Пак се прокашля. — По някое време американците започнаха да го тормозят, искаха да знаят какво прави, какво е открил. Но Мартиньо не споделяше, казваше им същото, каквото и на мен: „Изчакайте, когато приключа, ще ви го покажа“. Ала те не се отказваха и нещата се влошиха. Един ден американците дойдоха тук и се развикаха, настояваха Мартиньо да им каже какво е открил. — Жената закри лицето си с ръце. — Бяха толкова ядосани, че си помислихме, че ще отрежат плащанията. Но не го сториха.
— Не ви ли се стори странно?
— Кое?
— Щом толкова са настоявали да узнаят всичко, а професор Тошкано е отказал, изглежда странно, че не са отрязали възнаграждението му.
— Така си мислех и аз. Но Мартиньо ми каза, че се страхуват.
— Така ли?
— Да, бяха изплашени.
— Изплашени ли? От какво?
— Мартиньо не ми обясни. Това си бяха неща между тях, аз не се месих. Но си мисля, че американците се опасяваха да не би Мартиньо да запази откритието за себе си. — Усмихна се. — Явно не познаваха мъжа ми, нали така? Нима Мартиньо, след като приключеше изследването, щеше да го прибере в някое чекмедже? Изключено!
— Но сега, след смъртта на професора, не смятате ли да предадете целия материал на американците? Нали така ще го публикувате.
— Не смятам да го правя, защото Мартиньо се беше скарал с тях. — Вдовицата се разсмя и смени тона, сякаш вмъкваше нещо в скоби. — Знаете ли, той беше университетски професор, но понякога, като се ядосваше, употребяваше едни такива каруцарски изрази. — Изчисти гласа си. — Та тогава мъжът ми каза: „Мадалена, те нищо няма да видят, преди да приключа. Абсолютно нищо. А ако се появят тук и започнат да ти досаждат, изгони ги с метлата. Измети ги навън“. Много добре си познавах Мартиньо и щом ми казваше това, значи имаше нещо гнило в цялата работа. Така че направих както ми беше казал. Американците се страхуват да стъпят тук. Веднъж дойде тук един, който говореше португалски с бразилски акцент, и застана на вратата като същински лешояд. Каза, че нямало да се махне, докато не му отворя. Това се случи, когато Мартиньо вече беше в Бразилия. Та стоя човекът там с часове, боже, все едно корени беше пуснал. Наложи се да повикам полицията. Имах пълно право, нали? Дойдоха и го изгониха.