Тази вечер Томаш беше особено внимателен към жена си и дъщеря си. Обсипа ги с целувки, ласки и любовни обяснения, толкова беше разнежен, че ги изненада; но още по-изненадан беше самият той, защото не подозираше, че може да бъде толкова мил. Помисли си, че навярно се дължи на чувството за вина, че подсъзнателно се стреми да ги обезщети заради изневярата си с Лена; но така или иначе, за пореден път се увери, че връзката му с Лена го правеше по-добър съпруг и по-добър баща.
Конщанса беше сменила цветята във вазите. Сега беше избрала зюмбюли, които изпълваха малкия апартамент с бялата си ангелска еуфория; цветчетата с цвят на слонова кост изникваха отвсякъде, преплетени и гъсти, надничайки от стъклените вази. След вечерята, докато жена му слагаше Маргарида да спи, Томаш отиде до хола да разучи записките, които беше взел от дома на професор Тошкано. Конщанса се върна малко след това и седна до мъжа си. Томаш вдигна очи, погали обсипаните ѝ с лунички страни и се усмихна.
— Заспа ли вече?
— Като ангелче.
— Как мина денят?
— Нормално. Преподавах, после ходих да взема Маргарида и отидохме да се поразходим малко.
— Къде ходихте?
— В Парка на поетите, до търговския център. Учих я да кара колело.
— И?
Конщанса се разсмя.
— Пълен провал. Пада почти веднага, нищо не може да се направи. По някое време се разсърди и каза: „По дяволите тая щу’отия“, и подкара една триколка за четиригодишни деца.
— Наистина ли го направи?
— Разбира се.
— И не я беше срам да кара играчка за малки деца?
— О, нали си я знаеш! От нищо не се срамува.
Томаш поклати глава развеселен. Наистина, дъщеря му се отличаваше със завидна невъзмутимост. Когато ѝ се подиграваха и се опитваха да я унижат, тя просто не им обръщаше внимание, сякаш не се отнасяше за нея. Когато ходеше на плуване, настояваше да си сложи пояс, нещо, което би засрамило други деца на нейната възраст, но тя въобще не се притесняваше. В този смисъл, тя наистина изглеждаше лишена от срам.
Томаш стана и се протегна.
— Трябва да свърша още малко работа.
Върна се на дивана, обсебен от новата загадка, оставена от професор Тошкано.
— Какво е това? — попита жена му, дивейки се над колонките с букви и цифри.
— Мисля, че е кодирано послание — отвърна Томаш, без да вдига глава. — Направо ме побърква.
— Това свързано ли е с работата, която вършиш за американците?
— Да.
Томаш се откъсна от действителността и потъна в мистериите на посланието, което съдържаше кодът на сейфа. Претегли различните възможности за разбиване на шифъра, но знаеше, че първо трябва да разбере с какъв вид шифър си има работа. А при оскъдните данни, с които разполагаше в момента, това не беше лесен въпрос. Беше готов да експериментира с различни варианти, но една ръка издърпа бележника пред него и прекъсна потока на мислите му.
— Томаш — викаше един глас. — Томаш.
Беше Конщанса.
— Да? — попита той отнесено. — Какво има?
— Извинявай, че прекъсвам работата ти. Знам какво става с теб, когато потъваш в този твой свят. Но трябва да ти кажа нещо.
— Какво има?
— Случи се нещо неприятно, когато взех Маргарида от училище.
— Какво е станало?
— Вече ти казах, че когато приключих с часовете, минах да я взема и отидохме да се поразходим. Заведох я в Парка на поетите, за да се научи да кара колело. Знаеш, че напоследък си стои затворена вкъщи, добре е да подиша малко въздух.
— Да.
— И така, след като направихме няколко кръгчета с велосипеда, а после с триколката, аз я оставих да си играе с едни момиченца и седнах на една пейка. И знаеш ли какво стана?
— Какво?
— Дойдоха майките на момиченцата, задъхани от бързане, и си взеха децата. Не искаха да играят с нашата Маргарида.
Томаш погледна жена си шокиран. Очите на Конщанса светеха, едва удържащи сълзите. Томаш разтвори ръце и я прегърна.
— О, не си заслужава да се притесняваш за това. Не им обръщай внимание.
— Държаха се с нея така, сякаш е заразноболна.
— Хората са невежи, това е. Недей да мислиш повече за това.
Целуна я по устните и погали страните ѝ, мокри от търкалящите се сълзи; горещите капчици образуваха малки вадички, задържайки се по треперещата брадичка. Помогна ѝ да стане от дивана и я заведе до леглото. Зави я с одеялото и обеща да се върне. Отиде до съседната стая, целуна в полумрака меките бузки на дъщеря си, погали пухкавите косици, разпилени по възглавницата, после се върна в стаята, съблече се, нахлузи пижамата, изгаси лампата и се сви като ембрион до Конщанса, която бе заспала в същата поза.