Томаш замислено се взираше в бялата пяна, която една вълна оставяше след себе си по пясъка на плажа. Без да откъсва поглед от кипящата пяна, той кимна утвърдително.
— Да.
Сарайва огледа за миг ноктите на ръцете си и продължи:
— Ето защо френските деконструктивисти твърдят, че няма нищо извън текста. След като реалността е недостижима заради ограниченията на възприятието ни, това означава, че ние изграждаме собствената си представа за реалността. Този образ не идва от съществуващото „само по себе си“, а от нашите специфични когнитивни механизми.
— Това ли е позицията, която защитава Фуко?
— Мишел Фуко е силно повлиян от това откритие, да — потвърди той, като отново акцентира върху Мишел, припомняйки му необходимостта да посочва и двете имена на предпочитания от него философ. — Той е разбрал, че няма само една истина, а различни истини.
Томаш се намръщи.
— Не смятате ли това за малко изкуствено? Как може да се твърди, че няма една истина?
— Mon cher, това е логичното следствие от откритието на Имануел Кант. И така, ако ние не сме в състояние да познаем реалността, тъй като е недостижима за нашите сетива и представите ни са плод на ограничени когнитивни механизми, то в такъв случай ние не можем да стигнем и до истината. Разбирате ли това? Реалността е истината. Ако не можем да познаем реалността, не можем да познаем и истината. — Махна с ръка. — Логично.
— Значи няма истина, така ли? — Томаш удари по буковия стол. — Ако кажа, че столът е дървен, не казвам ли истината? — Посочи към океана. — Ако кажа, че морето е синьо, това не е ли истината?
Сарайва се усмихна, разговорът се беше прехвърлил на негова територия.
— Това е въпрос, който феноменологичната школа е трябвало да разреши. Наложило се да се предефинира категорията истина. Едмунд Хусерл, един от основателите на феноменологията, изследва този въпрос и твърди, че съжденията не съдържат обективен смисъл, а субективна истина, и разграничава връзка между нещата, или ноемите, и връзка между истините, или феномените. С други думи, истината не е нещо обективно, а субективна представа за нещата „сами по себе си“. Мартин Хайдегер подхваща същата идея и отбелязва, че истината е нареждане на нещата според познанието, но и нагласа на знанието според нещата, защото същността на истината е истина на същността.
— Не знам — поколеба се Томаш. — Струва ми се, че това си е чиста игра на думи.
— Не, не е — възрази енергично Сарайва. — Нека да видим как стоят нещата във вашата област, историята. В историческите текстове се говори за съпротивата, оказана от лузитанеца Вириато пред римските нашественици. Но можем ли да сме сигурни, че Вириато наистина е съществувал? Естествено, основаваме се на текстовете, в които се говори за него. Ами ако тези текстове са някакви басни? Както сам знаете, при това по- добре от мен, историческият текст не борави с реалността сама по себе си, а само с разказите за нея; възможно е тези разкази да не са съвсем точни, за да не кажем — направо измислени. В такъв смисъл, историческият дискурс не представя обективна истина, а субективна. Както отбелязва Карл Попър, нищо не е абсолютно вярно; има само неща, които са абсолютно неверни, и други, които временно са истинни.
— Това е валидно за всичко — прие Томаш. — Включително историческия дискурс. Всъщност, достатъчно е да прочетем Мару, Рикьор, Вейн, Колингуд, за да разберем, че няма абсолютни истини в историческия дискурс; че историята е разказ за станалото в миналото, който се основава на твърденията на свидетели и документи, които не са неоспорими, и на работата на историка, който също може да сгреши. Но ако държите да чуете истината, вие не отговорихте на въпроса ми. — Томаш посочи към хоризонта. — Виждам морето и установявам, че е синьо. Как може да се каже, че това е субективна истина? — Сви устни. — Доколкото знам, това, че морето е синьо, е обективна истина.