— Благодарен съм ви.
Келнерът се приближи и посочи сумата. Томаш плати и двамата станаха, беше време да си ходят.
— Какво ще правите сега? — попита Сарайва.
— Прибирам се вкъщи.
— Не. Питам за ребуса.
— Смятам да мина през някоя книжарница и да си купя книгите на Фуко, може нещо да открия. Ключът сигурно е в някакъв дребен детайл.
Излязоха заедно от ресторанта и си взеха довиждане на паркинга.
— Мишел Фуко е бил интересна личност — отбеляза Сарайва, преди да се разделят.
— Да.
— Бил е голям философ и доста добър историк. Човек, който е заявил, че обективната истина е недостижима, че можем да стигнем само до субективната истина, че истината е относителна и зависи от начина, по който гледаме на нещата. Знаете ли какво е казал веднъж за целия си труд в търсене на истината?
— Какво?
— Че през целия си живот не е правил нищо друго, освен да пише фикции.
IX
СЛАДОСТРАСТНАТА ТРЪПКА ОТ ТАЙНАТА ВРЪЗКА ЗАПОЧНА постепенно да се уталожва, като забрана, която след толкова нарушения се превръща в дискретен навик, в осъдителен, разбира се, но толериран порок. След почти два месеца връзката на Томаш с Лена влезе окончателно в руслото на рутината. Бурното желание, което ги изпепеляваше с необуздани пориви на сласт и похот и ги издигаше до върховете на непознат екстаз, изразходва толкова енергия за толкова кратко време, че се износи. Бурята престана да вилнее и се превърна в топъл и нежен полъх в сънливата равнина на ежедневието.
Вече не чувстваше парещата тръпка на предвкусваното удоволствие, която го тресеше през първите срещи; Томаш изкачи стълбите на блока на „Руа Латино Коельо“ и застана пред вратата на любовницата си. Лена го посрещна топло, но без онази първоначална възбуда, все пак посещенията на професора се бяха превърнали в нещо регулярно, в приятен навик през лисабонските следобеди. В началото при всяка нова среща те се хвърляха един към друг, нетърпеливи да слеят телата си; и двамата преливаха от желание и толкова силно жадуваха да се освободят от тази поривиста енергия, кипяща в плътта им, че едва се сдържаха при допир и веднага изгаряха в зашеметяваща експлозия на сетивата. Но след като се бяха любили, Томаш добиваше неприятно усещане за празнота, лишен от желанието, което допреди минути го заслепяваше; прекрасното, невероятно възбуждащо тяло на шведката изведнъж му ставаше безразлично; дори не разбираше как допреди миг е могъл да бъде толкова ненаситен и между тях се долавяше известна неловкост. Ето защо се опитаха да контролират тази първоначална необуздана жажда и да експериментират с рутината; вместо незабавно да задоволят животинския инстинкт, който носеха в телата си като неспокоен звяр, жаден за кръв, затворен в тясна клетка, те започнаха да удължават играта, поддържайки живо сексуалното напрежение, като го разгаряха и насищаха и в същото време отлагаха кулминацията до възможния предел, отвъд който не можеха да сдържат желанието си.
Този път Лена се появи с бяла копринена рокля, под която прозираха пищните извивки на гърдите ѝ с набъбнали розови зърна. Реагирайки по животински спонтанно, Томаш пожела веднага да задоволи желанието си и опипа едрите ѝ гърди като зрял плод, сякаш очакваше да бликне оттам млечен сок, но шведката го отблъсна с възбуждаща усмивка.
— Не сега, лакомнико — скара му се тя. — Ако се държиш добре, мама после ще ти даде бибата. — Залепи показалец на носа му поучително. — Но само ако слушаш…
— Ох, дай ми само да опитам…
— Не. — Тръгна по коридора, поклащайки бедра, за да го провокира. Погледна назад лукаво и се усмихна. — Не може да получиш всичко веднага. Както обичаме да казваме в Швеция, спомняме си забранената целувка, забравяме за позволените.
Настаниха се на дивана до радиатора в хола. Лена беше направила липов чай, който димеше в чайника, и беше сервирала традиционните джинджифилови шведски бисквити в чиния до чашите, на поднос; Томаш отпи от чая и опита една от кафявите бисквитен.
— Вкусни са — отбеляза одобрително, наслаждавайки се на сладкия и остър вкус на джинджифиловата бисквита.
Лена надникна в найлоновия плик.
— Пак ли си носиш Фуко?
Професорът се наведе и извади една книга.
— Пак — потвърди той. — Но вече не е Думите и нещата. — Показа ѝ корицата на новата книга, озаглавена Надзор и наказание. — Това е бразилският превод на Surveiller et punir. Представи си, в Португалия още не са издали тази книга.
— А другата? Свърши ли я вече?
— Да.
— И?