— Много неща ли напазарува?
Тя се наведе и взе един от опрените на стола пликове.
— Взех някои неща — потвърди тя. Отвори плика и му показа крайчеца на червено дантелено бельо. — Харесва ли ти?
— Какво е това?
— Сутиен, глупчо — поясни тя, хитро повдигайки вежди. — За да те подлудя.
Пенсионираният фен на „Бенфика“ надникна изпод вестника, нахално оглеждайки шведката. Лена го изгледа с такъв поглед, че човекът незабавно се скри зад А Bola.
— Цяла сутрин си била на покупки?
— Да. И ходих да видя онзи стар асансьор на „Руа де Оуро“.
— Асансьорът на „Санта Жуща“.
— Същият. Бил ли си там?
— Не, никога.
— Нищо чудно — усмихна се тя. — Окото на странника вижда по-далече от окото на местния жител.
— Моля?
— Шведска поговорка. Означава, че чужденците посещават повече места, отколкото хората, живеещи в родната си страна.
— Абсолютно вярно — съгласи се Томаш.
Келнерът с бялата униформа се приближи все така припрян и погледна въпросително към двамата клиенти.
— Ще пийнеш ли нещо? — попита Томаш.
— Не, благодаря.
Професорът отпрати келнера, който моментално изчезна по пътеката между масите, препълнени с хора. Томаш взе чашата и отпи малко.
— Този чай е чудесен.
Лена се надвеси над масата и потърси погледа му.
— Какво става? — попита тя. Сините очи го гледаха загрижено. — Два дни не съм те виждала и си такъв особен, сякаш си паднал от луната. Какво ти е?
— Нищо.
— Онази история с ребуса ли те притеснява?
— Не.
— Тогава?
Той смутено прокара ръка по косата си. Обърна глава, хвърляйки бегъл поглед към кафенето и най-накрая спря поглед на любовницата си.
— Знаеш ли, мисля, че не бях съвсем искрен с теб.
Лена повдигна учудено вежди.
— Така ли?
— Онзи ден ме попита дали се любя с жена ми…
— И любиш ли се?
— Не, не съм правил любов с нея, откакто се запознах е теб. Но ако трябва да бъда честен, не мога да гарантирам, че в бъдеще не бих го направил.
Тя присви очи, вперила в него внезапно охладнял поглед.
— Да.
— Разбираш ли? Живеем в един и същи дом, женени сме, рано или късно нещо ще се случи.
— И тогава?
— Тогава ще съм принуден да лъжа и двете.
Шведката огледа кафенето наоколо, проявявайки подчертан интерес към някои от картините, но след като привърши огледа си, отново заби поглед в Томаш.
— За мен това няма значение.
Професорът, смаян, леко отвори уста.
— Няма значение?
— Не, няма. Можеш да бъдеш и с двете, за мен не е проблем.
— Но… — объркано започна той. — Не разбирам. За теб не е проблем да се любя едновременно с теб и е жена ми?
— Не е — повтори тя, поклащайки глава за по-голяма убедителност. — Нямам никакъв проблем.
Томаш се облегна на стола, изненадан, зашеметен. Не знаеше какво да каже, всичко това беше абсолютно неочаквано и в известен смисъл, в разрез с общоприетите норми; не бе за вярване, че жена като нея няма нищо против да е част от нещо, което донякъде наподобяваше харем.
— Ами… ммм… не знам дали жена ми ще е съгласна…
— Жена ти ли?
— Да, жена ми.
Шведката сви рамене.
— Ясно е, че тя никога не би се съгласила.
— Ето това е.
— Следователно, не трябва да ѝ казваш нищо, нали?
Професорът прокара отново ръка по косата си.
— Ами… това също е проблем. Не бих могъл да живея така…
— Как по-точно? Нима не живя с две жени почти два месеца? Нито веднъж за това време не съм те видяла притеснен от това. Какво ти става?
— Именно. Размислих върху това, което правим.
Сега беше ред на Лена да отвори уста от почуда.
— Размислил си? Размислил си върху какво? На глупак ли се правиш? Семейството ти не знае нищо. Имаш любовница, която, прости ми нескромността, всеки мъж би искал да има и която не ти създава никакви проблеми. Какъв ти е всъщност проблемът?
— Проблемът, Лена, е, че не знам дали искам да живея по този начин.
Шведката отвори очи.
— Не знаеш дали… — Смръщи вежди, като се опитваше да проумее думите му. — Томаш, какво всъщност става?
— Нищо, просто не искам да продължавам така.
— И какво искаш в такъв случай?
— Искам да скъсаме.
Лена отпусна рамене и се облегна на стола поразена. Продължаваше да стои с полуотворена уста, невярваща на ушите си; гледаше Томаш така, сякаш бе убедена, че пред нея стои луд.
— Искаш да скъсаме? — попита накрая, разчленявайки думите.
Професорът кимна утвърдително с глава.
— Да. Съжалявам.