Излезе от стаята и се отправи към кухнята; гонеше го кучешки глад, защото не понасяше готовите храни в самолетите. Реши, че на пълен стомах ще прецени по-добре как да постъпи. Може би трябваше да изчака, рано или късно щяха да се появят. Когато минаваше през антрето на път за кухнята, вниманието му бе привлечено от вазата върху шкафа. В нея имаше жълти и бледорозови цветя, които надничаха изпод дълги превити клонки, ведно с други, също жълти, наподобяващи рози, чиито цветове се открояваха изящно сред зеления букет от листа. Полюбува се за момент на цветята; приближи се и вдъхна аромата им, сториха му се свежи. Поколеба се за миг, обмисляйки една възможност, която току-що му беше хрумнала. Колкото повече мислеше, толкова по-убеден беше, че трябва да я провери. Реши да промени посоката и вместо към кухнята, се отправи към хола.
Вазите и тук бяха пълни със същите цветя. На масата видя бележка. Взе я и я разгледа; беше фактура от цветарския магазин, в която се споменаваше за рози и дигиталис. Дълго стоя умислен. После, с бележката от цветарския магазин, се обърна към библиотеката, прегледа заглавията и взе една книга от най-високия рафт. Беше Езикът на цветята, предпочитана от Конщанса книга. Отвори томчето на последните страници и направи справка в съдържанието, като търсеше д, дигиталис. Намери го. Според книгата цветето символизираше неискреност и егоизъм. Вдигна стреснато глава. Дали не беше някакво послание? С поривисто, припряно и неконтролирано движение, стигащо почти до паника, прелисти отново страниците, докато откри р. Намери рози и веднага попадна на жълти рози. Пръстът му застина върху символичното значение.
Изневяра.
XI
ТЕЛЕФОНЪТ СЕ СЪБУДИ И ЗАЗВЪНЯ НАСТОЙЧИВО, сякаш губеше търпение. Томаш вдигна глава от възглавницата замаян и присви очи срещу силната дневна светлина, която се лееше от прозореца. Вдигна ръка и погледна часовника; беше девет часа и пет минути. Мобилният телефон пищеше до ухото му. Още сънен, протегна ръка към нощното шкафче и опипом намери апарата, чувствайки как вибрира в ръката му при всеки звук. Томаш погледна дисплея и позна номера.
— Конщанса, къде сте? — изстреля той веднага, щом натисна зеления бутон.
— При родителите ми — отговори жена му отчуждено и хладно, сякаш не се чувстваше длъжна да му дава обяснение.
— Всичко наред ли е?
— Чудесно.
— Но какво правиш там?
— А ти как мислиш? — отвърна тя с предизвикателна нотка. — Живея си живота, разбира се.
— Какво значи това? — настоя Томаш, преструвайки се, че нищо не е разбрал, че тя е тази, която греши. Хранеше тайната надежда, че ако не обръща внимание на случая, ако се престори, че онези цветя ги няма във вазите и няма никакво послание, проблемът щеше да изчезне като по чудо. — Доколкото знам, твоят живот е тук.
— Нима? А твоят къде е?
— Моят ли? — попита той е престорено недоумение. — Моят живот е тук, разбира се, къде искаш да бъде?
— Така ли? Видя ли цветята, които оставих?
— Какви цветя?
Тя замълча за миг, изпълнена с колебание. Томаш си помисли, че е спечелил точка и се почувства малко по-спокоен.
— Не се прави на глупак — възкликна Конщанса след малко. Беше решила, че съпругът ѝ се прави на разсеян, за да не се налага да застане очи в очи с проблема; познаваше го доста добре, за да се остави да я омайва с приказки. — Видял си дигиталиса и жълтите рози и знаеш много добре какво означават.
— Не, не съм забелязал — повтори. — Какво означават?
— Името Лена нищо ли не ти говори?
Изречението беше изстреляно с ледено спокойствие и Томаш се вцепени. Вече нямаше никакво съмнение, че Конщанса е в течение на всичко.
— Моя студентка е.
— Надарена студентка! — възкликна Конщанса с ирония. — И мога ли да попитам каква точно дисциплина ѝ преподаваше?
Този път беше ред на Томаш да замълчи. Как, по дяволите, беше разбрала за това? Наложи си да запази спокойствие и осъзна, че увъртанията няма да го доведат доникъде. Трябваше да си признае и да се помъчи да ограничи щетите. Ако въобще беше възможно.
— Наистина имаше една такава ситуация с тази студентка — едва-едва изрече е отпаднал глас. — Беше за кратко и вече приключи, така че…
— Една ситуация? — попита Конщанса, леко повишила тон от възмущение. — Ситуация, казваш? Значи това да спиш със студентките си за теб е просто ситуация?
Задаваше се жестока атака, предусети Томаш и инстинктивно се сниши от другата страна на линията.
— Ами… ммм…
— Значи аз се грижа за дъщеря ни, опитвам се да намеря специален педагог, тичам до Министерството на образованието с молби и заявления, уча Маргарида да чете и пише, водя я по лекари за консултации, които нямат край, съсипвам се от работа, а господинът си прекарва следобедите в Лисабон в „ситуация“ с шведска курва? Как си позволяваш, след като си се търкалял с тази евтина проститутка, да се връщаш вкъщи и да се правиш на нежен и мил? Как си позволяваш да постъпваш така с мен, след като аз се разкъсвам от грижи и правя какво ли не, за да вървят нещата? Как си позволяваш…