— Няма за какво.
— Добре дошла в Сан Маркос! — Хосе целуна Алета по двете бузи. — А ти си Къртис, нали? Добре дошъл.
Шаманът стисна силно ръката му и помоли Фидел да почака на кея.
— Елате, стаите ви са готови.
— Значи отделни стаи… колко жалко — тихо се оплака Къртис и Алета го смуши с лакът в ребрата.
Наблизо — в по-голямото градче Сан Педро, двама бивши „тюлени“ от американския флот, които имаха опит с гмуркането в планински езера и бяха наети от ЦРУ, се настаниха в хотел „Микасо“ на брега.
Сайра, съпругата на Хосе, поднесе вечеря в градината. Къщата бе построена на склона над езерото. После Сайра се прибра вътре, за да поговорят на спокойствие.
— Хосе, вече е осемнайсети декември — започна Алета. — Остават по-малко от три денонощия до слънцестоенето.
Той се усмихна многозначително.
— Ти дойде където трябва. Във Виена ти казах, че това е свещена мисия с огромно значение. Но нека ти напомня отново, че статуетката и кодексът са защитени от неумолими сили. Статуетката — от Майката Природа, а кодексът — от находчивостта на моите прадеди. В древността са се погрижили кодексът да бъде намерен само от човек, чието духовно равновесие му позволява да го разбере правилно. Може и да си ти, Алета, но ще научим това, чак когато успееш. — Арана погледна Къртис. — От Ватикана са изпратили в Сан Педро изследователя на цивилизацията на маите монсиньор Дженингс. Наредили са му да поеме службите в енорийската черква, където свещеник е бил отец Ернандес.
— Двамата с Алета се опитвахме да отгатнем дали отец Ернандес не е всъщност Карл фон Хайсен — есесовец, който е избягал в края на войната с помощта на американците и Ватикана.
— Прави сте. Фон Хайсен е получил помощ от Феличи, приближен на папа Пий XII и баща на кардинал Салваторе Феличи. Кардиналът сигурно не е доволен, че Фон Хайсен е имал навика да записва подробно преживелиците си в дневник.
— Аха, всичко си идва на мястото! Ако се разчуе, че бащата на кардинал Феличи е бил съучастник на нацистки престъпници, с амбициите му да стане следващия папа е свършено.
— Има и други причини Ватикана да се намесва в тази част от света — вметна Алета. — Кодексът на маите застрашава тяхната догма, че учението на Христос е единствено вярното.
— А от тази догма зависи самото съществуване на Ватикана — добави Къртис. — Май ще надникна в жилището на монсиньор Дженингс. Има ли начин да стигна до Сан Педро толкова късно? — попита той Арана.
— Фидел те чака на кея. Монсиньор Дженингс обикновено се разтушава с алкохол в бар „Буда“, който е на брега при другите заведения и хотелчета за туристите.
— Пази се, моля те — промълви Алета.
Щом Къртис тръгна към брега, Арана каза с блага усмивка:
— Той вече ти е скъп.
— Повече, отколкото бих очаквала, макар че с него все едно бягам непрекъснато от някого в компанията на Индиана Джоунс. Нали ти ми каза да му поверя живота си?
— Сега е време да се довериш и на мен. Казах ти още, че е нужно да изградиш духа си наново.
Тя кимна смълчана.
— Тази нощ ще пречистим вътрешния ти дух и това ще те освободи от депресията. Искам да легнеш там. — Шаманът посочи скамейка, покрита с меки възглавници. — Подлагала ли си се на хипноза?
— Не. Безопасно ли е?
— Нека повторя — трябва да ми се довериш. Алета, съзнанието има различни състояния. Когато сме будни, ние сме в така нареченото „състояние бета“ — в него осъзнаваме действителността чрез мислите си, а честотата на мозъчните ни вълни е от петнайсет до трийсет цикъла в секунда. При осем до петнайсет цикъла в секунда преминаваме в по-спокойното „състояние алфа“, обикновено когато се унасяме или дори когато гледаме с увлечение филм. — Той почака Алета да се настани. — Сега се отпускаш… — Плъзна длан над очите й. — Затвори очи и ще се пренесеш в „състояние тета“, когато мозъчните ти вълни се забавят до четири-пет цикъла в секунда. Състоянието, което достигаме в дълбок сън. Ще навлезеш в него постепенно и неусетно. А накрая — каза шаманът още по-тихо — ще преброя до три и ти ще се събудиш леко, без да се стреснеш.
Алета се унасяше безгрижно и заради умората, и защото се върна в родния си край, а сега беше под грижите на човек, комуто вярваше безгранично. Меките възглавници под тялото й бяха удобни. Клепачите й натежаваха и тя нямаше нито сили, нито желание да ги отвори.
— Вървиш по дълъг тунел, слизаш по каменни стъпала, които водят надълбоко в този тунел. Надолу… надолу… Стъпалата се спускат… все по-надолу… Стигаш до слабо осветен каменен коридор. Въздухът е влажен и застоял.