— Благодаря ти. За кой ли път ме спасяваш…
— Както сме започнали, така ще продължим — засмя се Къртис, но знаеше, че се отърваха на косъм.
Разглеждаха заедно в светлината на фенерчетата огромното правоъгълно помещение зад изчезналата преграда. Алета притисна длан към устата си, щом осъзна невероятната находка. Залата беше пълна със стотици безценни предмети от нефрит. До стените бяха наредени покрити съдове на триножници, гравирани с образите на бога на дъжда и бога на слънцето, с корморани и костенурки. В средата на залата се издигаше голям каменен саркофаг с дебела плоча от червен камък, на която бяха изобразени календарите Хааб и Цолк’ин. Около саркофага бяха струпани огърлици и гривни за китки и глезени във всички оттенъци на нефрита.
Доближиха саркофага нерешително и Алета пак ахна приглушено.
— Какво има?
Къртис виждаше колко е бледа.
— Тялото в саркофага е на принцеса Ахущал. — Алета освети йероглифите, врязани в плочата под прекрасна погребална маска от нефрит. — Тя е дъщеря на владетеля Якс Айн Втори, а календарите на плочата показват 21 декември 2012 година.
— Ванденберг, „Далекоглед“ е в готовност.
— „Далекоглед“, разрешено ви е незабавно излитане от писта 30.
— Тук „Далекоглед“, благодаря и приятен ден.
Полковникът от военновъздушните сили Бил Гласик насочи самолета по централната линия на пистата, натисна спирачките и премести напред регулаторите на двигателите на 60 процента от мощността, за да наберат обороти. След това освободи спирачките и плавно натисна докрай и четирите лостчета за двигателите.
— Налягането е нормално, скорост сто и четиридесет…
Гласик дръпна ръката си от регулаторите и се съсредоточи в пистата. Вече бяха надвишили скоростта, при която още можеше да отмени безопасно излитането.
Предното колело на „Боинг 707 Е6 Мъркюри“ се отдели от пистата, Гласик се увери, че има достатъчно подемна сила и издигна самолета. Колелата се прибраха и капаците се затвориха. „Далекоглед“ се устреми към определената му височина от 9000 метра, от която щеше да контролира изстрелването на ракетата.
Къртис разглеждаше стените на гробницата. И тук имаше вградени плочи от нефрит с гравирани по тях йероглифи. На стенописи в яркочервено, изумруденозелено, тюркоазно и преливащо се жълто, поданици поднасяха кожи от ягуар на някогашни владетели на маите. На тези стени също имаше пръти с маслени лампи. Прътите бяха направени от тинто — дърво в мочурищата, което издържаше много дълго. Къртис пипна фитила на една лампа. Прецени, че се е запазил добре, и извади кибрит от раницата си. Запали фитила, който отначало гореше слабичко, но щом започна да поема масло от керамичния резервоар, лампата озари с трепкаща, някак неземна светлина богатството от нефрит наоколо. Къртис запали още четири лампи.
— Къртис, погледни!
Алета бе насочила фенерчето към стената срещу входа. Нишата в нея пъстрееше в светлочервено, синьо и зелено. Пламъчетата на лампите се отразяваха от огледално черния обсидиан на пиедестал. Върху него имаше великолепна урна, висока половин метър, изработена от подредени като мозайка късове нефрит с наситено опушен цвят. Дръжките на капака й бяха изящно оформени като два ягуара, мъжки и женски. Къртис доближи бавно, но спря насред крачка.
— Вие двамата, ръцете зад главите! — изръмжа Уайли.
Заместник-директорът на ЦРУ се показа от сумрака на тунела и металът на пистолета в ръката му проблесна в променливата светлина. Уайли се целеше в Алета. Избута с крак двете пушки към тунела.
— О’Конър, плъзни пистолета си по пода към мен. Едно излишно движение и ще гръмна кучката в главата.
Къртис се подчини и Уайли изрита оръжието му при пушките.
— И какво има в тази урна според тебе, а? — подхвърли на Алета.
Тя не отговори. Изстрелът беше оглушителен в затвореното пространство. Алета подскочи — куршумът мина между краката й и се отклони в пода.
— Зададох ти въпрос, кучко!
Не бе виждала този човек от трийсет години, но в паметта й не можеше да се заличи лицето на онзи, който бе виновен за смъртта на нейните родители, на двамата й братя и на още хиляди гватемалски потомци на великите маи.
— Както изглежда, мистър Уайли, почестите за едно от най-значителните археологически открития се падат на вас — изрече тя, като се постара гласът й да не трепери.