Откакто започна експедицията, събраха 129 черепа от стойките зад игрището. Отец Ерлихман ги мереше прилежно и записваше подробно данните.
Леви бе получил няколко писма от Рамона и не се съмняваше, че пликовете са били отваряни. Жадуваше да се прибере, да прегърне жена си, да чуе смеха й. Тревожеше се дали тя и децата са в безопасност. Препрочете края на последното писмо, което получи наскоро.
„Скъпи, надявам се, че няма да отсъстваш още дълго. По улиците се перчат повече «кафяви ризи» от всякога, Хитлер заплашва непрекъснато. Изпращам ти и броеве от «Винер Цайтунг» — сам ще се убедиш от заглавията, че нашият канцлер се противопоставя твърдо на нацистите, но всички се питаме докога ще издържи. Много ми липсваш, любими. Копнея за тебе.“
Леви знаеше, че времето му изтича. Претърси усърдно Пирамиди I, II, III и IV, но безуспешно. Все пак в Пирамида IV откри тайна ниша като онази в Пирамида I, където намери мъжката статуетка, само че нишата беше празна. Дали друг не бе прибрал някоя от статуетките? През последната седмица се опитваше да проучи малкото помещение под декоративния гребен на Пирамида V, но все му досаждаха Фон Хайсен или отец Ерлихман. Подозираше, че дебнат всяко негово движение. Трябваше да измисли как да се промъкне до Пирамида V посред нощ, когато онези двамата са заспали.
Погледна си часовника — пет следобед. Само след час щеше да се здрачи. Реши да се отбие от учтивост в палатката на Фон Хайсен, преди да отиде на срещата със старейшините.
— О, хер професор… На какво дължа това неочаквано удоволствие? — ухили се есесовецът.
Течността в поредната бутилка „Гленфидих“ — доставиха му няколко дузини с поредния товарен полет — бе намаляла видимо.
— Само да ви уведомя, че тази вечер съм поканен от жителите на селото. Не знам точно кога ще се върна.
— И за какво ви е да вечеряте с прислугата? — подхвърли Фон Хайсен, докато пак пълнеше чашата си.
— Щурмбанфюрер, ако човек иска да разбере йероглифите на маите, длъжен е да вникне и в културата, която ги е създала. Бездруго смятам за чест да споделя храна с тези хора. Могат да ни научат на много неща.
— Това си е ваше мнение, Вайцман. Щом толкова искате да се тъпчете с боб и банани, няма да ви спирам. Но не е зле да напомните на техния главатар, че още не са ми изпратили онова момиче, което му посочих. Казва се Ици или нещо подобно… — Фон Хайсен вече заваляше думите. — Вайцман, ние — германците, сме потомците на висшата раса. Напомнете му и това.
Леви се обърна рязко, за да не даде воля на гнева си. В извратения свят на Фон Хайсен и Химлер древните черепи незнайно как се оказваха доказателство за принадлежност към висша раса, но днешните наследници на маите оставаха извън нагласените изчисления. Той прекоси пистата и когато стигна до пътеката в джунглата, спря да успокои дишането си. Нямаше смисъл да спори с Фон Хайсен, дори когато беше трезвен, камо ли да се кара с него, когато спиртът се е развихрил във вените му.
Селото беше отдалечено на почти три километра от развалините, но преди да е извървял и петстотин метра, Леви долови, че някой го следи. Озърна се, но виждаше само няколко гласовити маймуни и чуваше само крякането и писукането на пъстри птици, а пътеката изглеждаше пуста. Половин час по-късно стигна до буйната бучаща река. Доближи несигурния наглед въжен мост над водата. В сумрака не се виждаше добре, но пак усети движение стотина метра зад гърба си. Шмугна се в храстите до пътеката и зачака.
7.
Виена, март 1938 година
Още беше тъмно, когато звънът измъкна канцлера Фон Шушниг от унеса на изтощението. Напипа бутона на лампата върху нощното шкафче и погледна часовника — пет и половина сутринта.
— Шушниг на телефона.
— Моля да ме извините, хер бундесканцлер — каза началникът на полицията, — но германците затвориха границата при Залцбург. Спряно е и движението на влаковете, освен това ми докладваха, че от германската страна на границата се струпват войскови части.
Фон Шушниг му благодари и остави слушалката върху апарата. Уморено стъпи на пода и се запъти към банята. След час неговият черен мерцедес навлезе на Балхаусплац. В лъчите на фаровете се мяркаха редки снежинки.
Зайс-Инкварт, млад пронацистки настроен адвокат, го чакаше в иначе необичайно притихналата сграда на канцлерството. Той започна безцеремонно: