— Райхсфюрер Химлер ще се радва да чуе това — изфъфли Фон Хайсен. — Може и да се окажете полезен в края на краищата, хер професор.
Леви си мълчеше. Сравнението, което подхвърли на есесовеца, беше съвсем безпочвено.
— Любопитен съм обаче — не мирясваше Фон Хайсен, — как знаехте точно къде да търсите.
— Щурмбанфюрер, аз търся древни предмети от много години. Случва се, макар и рядко, на археолога да му провърви — да напипа хлабав камък в зид. Случва се, макар и още по-рядко, някой да намери затрупана стълба, водеща към скрита гробница.
Фон Хайсен напълни чашата си.
— Хер професор, съветвам ви да правите редките си открития на дневна светлина, за да можем всички да споделим радостното вълнение.
Внезапно той се вторачи над рамото на Леви, който се озърна. Хубавата Ицел стоеше смутено пред палатката.
— Я гледай! — възкликна немецът. — Ти пък какво търсиш тук?
Ицел сведе глава свенливо. Дрехите й бяха обичайните за нейния народ — пъстра блуза и дълга до глезените пола с широк пояс. Леви беше уверен, че са я изпратили шаманът и старейшините, но защо им бе хрумнало да го правят?
— Госпожичке — изсумтя Фон Хайсен, — не съм свикнал да ме разиграват. Очаквах да дойдеш още преди три дни.
Момичето пак се вторачи в пода, преди да бръкне във вълнената торба, която носеше на рамо. Извади керамична кана и чаша, оформена като маймунка. Сложи чашата на масата и я напълни от каната. Старейшините бяха смесили тази пулке със сок от манго и ананас.
— Хач мал-об — промълви тя притеснено.
Фон Хайсен я зяпаше стръвно. Хубавата мургава кожа над яката на блузата направо сияеше в трепкащата светлина на фенера.
— Щурмбанфюрер — намеси се Леви, — тя не говори друг език, освен родния си. Предлага ви малък дружески дар.
Фон Хайсен взе чашата и опита течността.
— Прекалили са с този сок! — Опразни чашата на един дъх и сипа вътре уиски. — Госпожичке, пийни си нещо истинско.
Накара момичето да седне на сгъваем стол, ръката му небрежно се плъзна по бедрото й. Леви знаеше, че не може да му повлияе, но беше длъжен да опита.
— Съветвам ви да се въздържате от постъпки, които биха могли да влошат сериозно отношенията между експедицията и селяните.
— Я се разкарай! С тебе ще си поприказваме утре.
Фон Хайсен се изправи тромаво, взе статуетката, заключи я в сандъка и прибра ключовете в джоб на панталона си.
Вбесен и разтревожен за Ицел, Леви се върна в своята палатка и засили пламъчето на фенера.
Роберто Арана седеше на сгъваемия стол в сенките.
— Професоре, не се безпокой за Ицел. Принцесите на маите често са правили жертви, а Ицел знае, че това е за доброто на нейния народ.
— Тя принцеса ли е?
Роберто се усмихна вместо отговор.
— Събери си вещите по-бързо. Само най-необходимото. Тук вече не е безопасно за тебе, тръгваме си още тази нощ.
— Но статуетката…
— Немецът пи ли от каната?
— Само една чаша.
Леви чак сега се сети какъв „подарък“ е донесла Ицел.
— И една чаша стига. Тази пулке е приготвена грижливо.
— Госпожичке, я седни на леглото, там можем да се опознаем по-добре.
Фон Хайсен се хвана за подпорния прът на палатката, за да не падне, докато затваряше платнището. Обърна се, помъчи се да съсредоточи погледа си, но вътрешността на палатката се завъртя пред очите му. Залитна към Ицел и се просна по лице върху червената пръст. Момичето направи каквото й бе заръчано. Взе ключовете от джоба му, отвори сандъка и прибра статуетката в торбата си. Върна ключовете в джоба на Фон Хайсен и прекоси пистата към мястото, където чакаха шаманът и Леви заедно с шестима от младите воини на селото. Леви бе успял да грабне само кожената чанта с инструментите, в която напъха малко лични вещи, бельо, двете карти и скъпоценните писма от Рамона.
— Сложи и това в чантата. — Роберто му подаде статуетката. — Трябва да намериш още една, но картите ще те упътят. Пази двете статуетки и с цената на живота си, ако се наложи, защото заедно с третата сочат къде е кодексът.
— Но как…
— Ще се случи, когато космосът е готов за това — отвърна шаманът.
Водачът на воините запали факлата си и всички тръгнаха по пътеката.
— Ами немците? — попита Леви.