Настани се зад широкото махагоново бюро и пак се взря в късчето странна хартия, което взе от еврейчето. Дали беше детска драсканица? В жълтото петно не виждаше нищо особено, но защо десетгодишно момче би нарисувало тези линии и знаците до тях, които приличаха на координати? Струваше ли си да остави жив гнусния баща на чифутчето, докато научи истината? При нормални обстоятелства би постъпил точно така, за да се захване да го убеждава с всички възможни средства, само че Фон Хайсен съзнаваше твърде ясно колко е опасен за него професорът. С всеки ден нарастваше рискът Вайцман да разкаже на някого за статуетката. А полковникът се страхуваше безгранично само от един човек — Химлер. Ако райхсфюрерът научеше за провала му, с Фон Хайсен беше свършено.
Улисан в колебанията си, той отиде до прозореца и се зазяпа разсеяно в каменоломната, където еврейската сган се трудеше от ранни зори. Почти не се съмняваше, че ако Вайцман е отнесъл статуетката, накрая би я прибрал в своя сейф. Значи трябваше да се примири, че е останала някъде из дебрите на Гватемала, следователно…
Отсечено чукане по вратата прекъсна умуването му.
Неговият адютант хауптщурмфюрер Ханс Бранд беше висок само метър и седемдесет, едва се вместваше в изискванията за приемане в редиците на СС, но имаше предостатъчно връзки. А ниския си ръст компенсираше с амбиции и необуздана жестокост.
— Хер комендант, доведохме евреина. Освен това ми съобщиха, че колата на райхсфюрер Химлер доближава Маутхаузен. Той ще пристигне след по-малко от половин час.
— Караулът готов ли е?
— Тъй вярно, хер комендант. Инспектирах ги лично. Съобщиха ми също, че доктор Рихтоф придружава райхсфюрера.
— Подготвихте ли всичко за доктора?
Бранд кимна.
— Техниците монтираха оборудването, включително барокамерата. В сграда номер шест също са направени промените, които изискваше доктор Рихтоф.
— Добре — изсумтя Фон Хайсен. — Вкарай евреина тук.
Вайцман застана пред бюрото.
— Увериха ме — започна Фон Хайсен, — че са претърсили щателно твоя апартамент и няма дори следа от статуетката. Къде е тя?
Той зададе въпроса много бавно, гласът му беше зловещо спокоен.
— Вече ви казах…
— Лъжеш! — Есесовецът замахна с камшика, Вайцман трепна от удара, но не извика. — Мръсен лъжлив чифутин! — Вторият удар счупи очилата на Вайцман. — Къде е статуетката?! — крещеше Фон Хайсен и го биеше, без да се сдържа.
Полковникът се питаше дали все пак еврейският археолог не казва истината, но това вече нямаше значение.
— А какво означава тази карта? — попита и взе парчето хартия от дървесна кора.
— Нищо повече от рисунка на малко момче — отвърна Вайцман упорито, макар че коленете му се подгъваха.
— Пак лъжеш! — Фон Хайсен погледна адютанта си. — Кажи на войниците да го отведат и щом райхсфюрерът си тръгне, обершарфюрер Шмит може да го качи за парашутен скок.
Каквато и власт да имаше вече Фон Хайсен, не би могъл да се отърве от този чифутин без одобрението на Химлер, докато райхсфюрерът е в лагера.
— Achtung!
Почетният караул взе пушките за почест, щом бронетранспортьорът и новата щабна кола влязоха през портата на Маутхаузен. Лъскавият черен автомобил имаше номер СС1. Фон Хайсен изпъчи гърди, изопнал дясната си ръка в нацисткото приветствие.
— Хайл Хитлер, хер райхсфюрер. Добре дошли в Маутхаузен.
В каменоломната Рамона, Ариел и Ребека се мъчеха да вдигнат голям камък, за да го пуснат във вагонетка. Леви понечи да отиде при тях, за да им помогне, и трепна от болка — войник го отблъсна с приклада на пушката си.
— Милички, опитвайте се да вземате по-малки камъни, ако ви позволят — прошепна Леви.
Озърна се и ледена тръпка плъзна по гърба му — Химлер, придружен от Фон Хайсен, се появи до парапета на една от стражевите кули. Изведнъж цял допълнителен взвод есесовци дотичаха в каменоломната. В отсрещния й край колона затворници в грубите си дрехи на черни и сиви ивици бяха спрени неочаквано и по заповед се обърнаха с лица към каменната стена.